Изпитанието на разкола

Християнското човечество според Н. Бердяев винаги е било изправено пред две големи изпитания - изпитанието чрез гонение и изпитанието чрез тържество. Второто се оказва истинско изкушение и затова периодите на тържество са съпътствани от изопачаване на самия образ на християнството, от разколи и ереси, които са нанасяли рани и са внасяли смут в човешката страна на Църквата.
Днес Българската православна църква изживява своето тържество, макар и не в смисъла и духа на времето, когато Църква и държава са били в симфония. Ние живеем във време на свободна вероизповед и свободно съществуване и утвърждаване на Църквата, неизменна част от което са разколите.
БПЦ премина през период на гонение, в който с мъченически венци се сдобиха мнозина нейни духовници и миряни. Надделя в последното десетилетие и на вълната от негативизъм, хули и спекулации, насочени към нея. Тя бе подета от разколниците, които обвиняваха епископата на БПЦ за политическо съглашателство в миналото, самите те обаче се оказаха еталон за това как една разколническа група със съдействието на партии и отделни политически лица може да съществува и да паразитира на гърба на БПЦ.
Въпреки поуките от този разкол, от средите на старостилната общност, в която днес открито се проповядва непослушание към епископата на БПЦ, се родиха и нейни разклонения, които самочинно се провъзгласяват за истинската църква. Става въпрос за т. нар. Руска православна автономна църква и нейната общност в България, която внесе смут и в богословските среди. Според вероизповедта на нейните членове БПЦ, както и всички други църкви са изпаднали в ерес и заблуда, липса на апостолско приемство и невалидност на тайнствата.
Каква е причината за появата на разколи
в периоди на тържество на Църквата?
Причината за това е, че в периода на свободно и мирно изграждане на Църквата нейните членове трябва да се утвърдят в християнския подвиг на вътрешната борба със страстите. В тази лична борба врагът е невидим и често ни поваля под тежестта на собствените ни грехове. Затова и мнозина прибягват до търсенето на външен враг и като проектират в света своята вътрешна борба, създават разколи.
Така разколът, отцепването от Църквата, като външен факт възниква и се проявява там, където е налице разцепление, разкол в личността, породен от частичното възприемане на богочовешката истина. Поразената от първородния грях човешка природа трудно вмества божествената истина на християнството, трудно разбира Богочовешката правда, възвестена с идването на Христа Богочовека. Природният човек трудно вмества пълнотата на Богочовешката любов и както Н. Бердяев изяснява, той ту се връща към Бога и се отвръща от човека, готов е да обича Бога, но към човека се отнася с нелюбов. Ту пък се възвръща към човека, готов е да му служи, но пък се отвръща от Бога и враждува срещу самата идея за Бога.
Когато служението на човека вземе връх, се появяват атеизмът и хуманизмът като богоборчески идеологии. Другата крайност, когато обръщането и любовта към Бога се свързва с отвръщане и нелюбов към човека, поражда разкол. В него звучи ропотът на пророк Йона, който се бунтува за това, че Бог е жалеещ и милващ. Дори за праведника е трудно да приеме, че Бог е свободен да помилва грешника и че Той в суверенния Си акт на помилване отменя собствената Си заповед и допуска духа на любовта да възтържествува над буквата Му.
Разколът е ветхозаветният апел към Бога -
Неговата справедливост да надделее над любовта Му
Така се ражда претенцията, която стои в основата на всеки разкол, че християнската Църква трябва да се състои от съвършени хора и светци, докато реалността е, че много по-голям е броят на грешните, несъвършените християни. Още в първите векове сектата на монтанистите заявява, че Църквата трябва да се състои от светци и съвършени. Църковното съзнание прозряло лъжливостта на монтанисткия максимализъм, който поставя високи изисквания не към себе си, а към другите, за което е изобличен и осъден. А Църквата се утвърждава като общност от спасяващи се грешници. Съвременните разколи в Православната църква са всъщност възраждане на тази стара, изцяло човешка претенция към другия, за която в Евангелието се казва следното: А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? (Мат. 7:3).
Психологията също би могла да ни бъде полезна при анализа на подобни патологични явления в духовния живот. В основата на всеки разкол можем да открием белезите на един известен механизъм на психологическа защита, т. нар. проекция. Каква огромна роля играят проекциите, се вижда от думите на К. Г. Юнг: Те превръщат околния свят в моето собствено, но неразпознато от мен лице. Т. е. това, с което ние не можем да се справим - най-често нашите слабости, страсти - ние приписваме на другия. В практиката на духовния живот се потвърждава, че това, което осъждаме в ближния, скоро се проявява и у нас.
При разкола става въпрос за една
проекция на вътрешната борба и действителния ни враг
които са припознати отвън в света, в общността, в другия. Затова, когато една общност ви убеждава, че врагът е отвън, отрезвяващо действат думите на подвижниците: Страхувай се от навиците повече, отколкото от врагове... Ако не си миротворец, не бъди поне любител на метежа. (св. Исаак Сирин).
Как такъв, на пръв поглед безобиден, враг като навика би могъл да се сравни със световния заговор, например? Светите отци напътстват, че именно той е оръжието, което поразява в дълбините нашето