Измеренията на героичното в одата Опълченците на Шипка

Съчинение-разсъждение

Опълченците на Шипка е последното стихотворение от цикъла Епопея на забравените, писан от Вазов през 1881-1884г. Той се състои от дванадесет стихотворения, посветени на българските дейци за национално освобождение. Поетът забелязва, че през годините след Освобождението, споменът за героичното постепенно помръква. Ето защо той решава решава да посвети на българските възрожденски дейци няколко произведения и да възкреси светлите им образи.

Героичното Вазов свързва с храброто поведение на опълченците в борбата с готовността им да отдадат живота си в името на националната независимост. Контрастно противопоставение на турците, те се открояват със своето морално превъзходство. Водени от любов към отечеството и омразата към поробителя, народните синове се сражават геройски с прииждащите пълчища. Чувството за дълг и чест, осъзнатата отговорност за изхода на битката и войната ги вдъхновяват за безкористна и възвишена саможертва.

Лирическия увод в Опълченците на Шипка е съставен от две части. Вазов разкрива различни чувства във всяка от тях. Текстът от теза в първата част се превръща в антитеза във втората. Авторът изразява контраст в чувствата си, като преминава от болка и гняв в преувеличаване и гордост.

В първата част от лирическия увод Вазов изразява болка и гняв от това, че не се зачита това, което е сторил българския народ. Чрез анафората нека авторът изразява гняв, че в нашата история е останал срама по челото и спомен люти от дни на позор.

Във втората част на лирическия увод, чувствата на Вазов са съвсем различни от първата. Тук той противопоставя позора със славата, мрака със светлината, показва възторг от славната битка на опълченците. Представя, че свети нещо ново, има нещо славно, що гордо разтупва нашите гърди и че народът трябва да се гордее с белите кости и с кървавия мъх, които покриват чутовния връх и са доказателства, че е извършен славен подвиг. Поетът не споменава нито мястото на подвига, нито героите му: нещо ново, нещо славно, там нейде, един спомен, едно име, а оставя читателите сами да се досетят за тях.

Иван Вазов започва описанието кървавия бой с едно възклицание: О Шипка!. То е знак на възхищението и преклонението му пред подвига на борците. Боят е съдбоносен, безпощаден и драматичен. Битката е сравнена с приподна стихия бури подир бури.

Физическото изтощение на българските борци е достигнало краен предел, нараства и отчаянието им. Въпреки това, те се държат саможертвено в битката:

...всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи

и един враг повеч мъртъв да положи.