Христо Фотев

Из "Ужасна поема"

Със тишина са надарени мъртвите,

а живите - с мълчание.

Убива ме

и ме спасява верността към думите...

(Коя от тях ми обеща спасение?)

Сърцето ми се помири със своето

пространство, тъй жестоко обитаемо.

Завършени са всичките ми жестове...

Понякога си мисля, че съм статуя.

Навярно изменила е душата ми

на нещо тъй прекрасно и забравено

и затова лишени от величие

са нейните движения...

Простете ми.

Но как опитомявате сърцата си

вий - всички вий, които ме осъждате?

По-сляпо от цветята е сърцето ми.

В голямата сладкарница с бамбуково-

банални лампиони - до театъра -

тъй осезаема израства самотата ми.

Зелени са дърветата в прозорците.

Зелено, превърни ме на растение,

за да мълча - да не натрапвам никому

аз своето отсъствие... Вий, погледи!

(И устни коронясани от бирата.)

Приятели внезапно ме прегръщаха

с ръце любовни и братоубийствени.

Вратите се отваряха (о, въздуха)

и се затваряха вратите... Влизаха,

излизаха и влизаха

със викове

и с думи - изменилите на думите.

Подире им пристъпваше Голямото

мълчание... Но влизаха и Верните -

изваяни от тишина... С измъчени

и тъй прекрасни устни... О, следобеди

в разцвета на смъртта си.

Вентилатора.

Бармана. Сервитьорите... А в събота,

по-хубава от стюардеса, влизаше

смъртта ми (и как светеха гърдите й).

Тя гледаше в ръката ми и казваше,

че ще живея винаги... Щастливите

ме гледаха със завистливи погледи.

В голямата сладкарница с бамбуково-

банални лампиони - до театъра -

тъй осезаема израства самотата ми.

По-мощна от вината ми пред думите.

Пред думите невинни и преследвани.

Насилвани от толкова престъпници.

Как да забравя светлите им трупове,

захвърлени във морагата - по мрамора

на книги и на гласове...

О, думите!

Извитите им китки - и ранените