ИВАН ВАЗОВ-ПАТРИАРХ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Още приживе наричат Вазов "Патриарх на българската литература". Тази титла си остава най-краткото образно определение на неговото централно място 6 нашата литературна история и неговото непреходно значение на национален класик.

Иван Вазов е живата връзва между българското национално възраждане и следосвобожденското Време не само Като литературна, но и Като Всеобхватна духовна традиция. Превърнал В свой съкровен душевен опит най- характерното за живота и съзнанието на предосвобожденския българин, със свой необичайно дълъг за тогавашните условия творчески живот, той половин век непосредствено отстоява духа и традициите на националното възраждане. А с творбите си, обезсмъртили историческото и духовно съдържание на тази велика епоха, продължава и след това да поддържа нейния живот и националната памет.

Той е първият професионален писател в българската културна история, първият, Който превърна литературата 6 свое единствено призвание и съдба. Като художник от възрожденски тип, Вазов мисли В подчертано народностни Категории. Той се стреми да изрази не толкова сърцето на отделния човек, колкото душевността на своя народ. В многообразието на живота той търси преди всичко големите националноисторически събития. Художествената стихия на Вазов е изображението на социално- битовата и историческата обусловеност на човешкото битие, но Винаги и при всички обстоятелства свързани с България. така творчеството му се превръща в епос за бита и народопсихологията на българина и за историческите сътресения и преломи В националната съдба. Най-представителните творби на писателя са рожба на националния патос- разбиран не само като-прослава, но и Като начин на виждане и възпроизвеждане на света. И това определя подчертано възловото място, Което то заема В нашата литературна история. възрожденските традиции, които то доразвива, се преплитат с нови тенденции, в изключителното математично, идейно- емоционално и жанрово разнообразие мажем да открием основата, или отделни елементи на почти всички явления в българския литературен живот до края на Първата световна война.

В неблагоприятните условия на робската действителност младият Вазов няма възможност да получи някакво системно и пълно образование, но неговата любознателност цял живот допълва пропуснатата. Още в юношеските години той се запознава с тогавашната оригинална и преводна литература и у него се пробужда поетически дар. Общо взето,първите му стихотворни творби все още не издават перото на бъдещия майстор на стиха. Неоспоримо доказателство за появата на един истински поет е единствено стихотворението "Борът ", което му донесло и първата популярност. Решителна роля за съзряването на идейните и естетически позиции на младия поет изиграва неговият досег с революционните български емигранти в Румъния. В Браила се среща и с Христо Ботев и неговата пламенна революционност опалва душата му. Завърнал се в родината написва стихотворението "Новонагласената гусла"- израз на една оформена естетическа програма. С тази творба Вазов поема предначертаната си роля на "народен поет", като от този момент нататък неизменно остава верен на своите позиции на гражданин, патриот и демократ. От навечерието на Априлското въстание до самата си смърт писателят отбелязва всички събития в историята на своя народ. Половин век той носи в сърцето си неговите тъги и възторзи, написва поетичната хроника на пет войни. Художественото му дело- това е половинвековната история на България, превърнала се в творческа биография на поета. Дните на революционен подем раждат стихосбирката "Пряпорец и гусла", а, трагедията на потушеното въстание намира израз в "Тъгите на България". Първата стихосбирка е непосредствен лирически изблик на масовото въодушевление, дебело до Април 1876 година.

В повечето от своите най - представителни творби, създадени след Освобождението, Вазов се връща към ближото минало, което му дава възможност по-дълбоко да осмисли поривите и борбите на възрожденската епоха. Така той създава цикъла стихове "Епопея на забравените", където повечето творби засягат събития, от които не са изминали и десетина години. В "Епопеята" дистанцията от изобразяваното бреме не е календарна, а идейно - етична - дистанция между две епохи с различни идеали и обществен морал, между две ценностни системи. Тук Вазов изобразява дейците на националноосвободителните борби от позицията на преклонение пред техния подвиг. Творбата е прослава на великото и възвишеното, на големите синове на България и най-хубавите качества на народа. И същевременно като под текст тя е и един горчив упрек към новото неблагодарно и недостойно за великите си предшественици време. Укор, подплатен от възрожденска вяра във възраждащата сила на великите примери. Героите са изобразени във върховни моменти от своя живот, богато се решава не само тяхната съдба, но може би и нещо от съдбините на народа. Те се явяват в ореола си на герои, застават в позата, в която ги обезсмъртяват паметниците.

Съвсем различна по своята художествена физиономия е създадената едновременно с "Епопеята" Вазова повест " Немили - недраги ", въпреки че 6 най - общ смисъл ни въвежда в същата тематична сфера на ближното минало. Героите на повестта действат в едно