ИВАН ВАЗОВ - ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

САМОЖЕРТВАТА - ПЪТ КЪМ СВОБОДАТА

Одата Опълченците на Шипка от Иван Вазов изразява дълбоката почит на поета към саможертвата на загиналите за свободата на България. Като художествена кулминация на цикъла Епопея на забравените, тя е поетична възхвала на техния безпримерен подвиг. Вазов се прекланя пред саможертвата на героичните защитници на историческия връх Шипка, борещи се за свободата на България. Чрез своето пълно себеотдаване и чрез героизма си, те извоюват моралното право на една малка страна да бъде свободна и да се развива по свой път.

Одата е разделена на три части. В лирическия увод Вазов представя превратностите на българската историческа съдба чрез художественото въздействие на анафорично отрицание, което всъщност има положителен заряд:

Нека носим йоще срама по челото, синила от бича, следи от теглото...

Унижението е реално. То трябва да предизвика негодувание в душите. Символите на игото - синила от бича, спомен люти от дни на позор, разкриват следите от робския позор на родината. Поробителите трайно и сякаш завинаги са очернили името ни. И тази тяхна власт присъства като страшен спомен в нашата история. Лирическият говорител изпитва болка и срам от националното унижение. Беласица стара и новий Батак, възприети като поетично назоваване на исторически поражения, сякаш допълват тезата за тъмните страни на негероичното ни минало. Тя обаче е отхвърлена от новите художествени доказателства на въведената антитеза. Чрез нея лирическият говорител доказва, че все пак в българската история има едно събитие, което измива целия този срам и отваря нова страница в българската история. То е известно на всички българи, то е като светъл лъч, изпълнено със слава и героизъм, което повдига националното ни самочувствие и разкрива свободолюбието на българския народ, извоювал независимостта си. Това събитие се случва ... там нейде, навръх планината. Високо в небесата е извисен българският дух! Историческата битка за връх Шипка става символ на чутовния подвиг на неговите защитници. Той е недостижим. Обезсмъртено е името на България, доказан е героизмът на опълченците. Градираните епитети едно име ново, голямо, антично са показателни за величието на това дело. То е ново, защото се случва за първи път. В историята на България няма друго като него, но е и антично, защото е равностойно на събития от световната история. Сравнено е с битката при Термопилите, което доказва, че защитата на Шипка е велико и славно историческо събитие, превърнало се в достойна възхвала на отечеството ни и път към славата и величието. Тази битка се противопоставя на хулите и срама и доказва ценността на саможертвата на борците.

Същинската част на поетичното изложение е смислово отделена от лирическия увод с условното обръщение на поета към гордия исторически връх, обвеян със слава и героичен подвиг: О, Шипка! Името му остава завинаги свързано с възкресението на националното ни самочувствие. Дори и природата: Горските долини трепетно повтарят на боя ревът, помага на опълченците в трудната борба, защото те се бият на собствена земя и бранят своята свобода. Възклицателните изречения: Пристъпи ужасни!, Бури подир бури!, Рояк след рояк, дават представа за силата на вражеската страна - турската армия. Битката е трудна. Врагът е силен. Нужна е воля за победа, за да устои българският дух на пристъпи ужасни, да защити земята и извоюва свободата: