КАК ИВАН ВАЗОВ РАЗКАЗВА ЗА ГОЛЯМАТА БЪЛГАРСКА ПОБЕДА

Одата Опълченците на Шипка е вдъхновен лирически славослов на събитие, станало кулминация и повратна точка в новата история на България. С това стихотворение завършва атрактивният цикъл Епопея на забравените и се осъществява авторовото разбиране за историята и нейното взаимодействие с литературата. Творбата осъществява последния, дванадесети романтичен поглед към миналото и разполага боя на Шипка в ценностната скала на сюблимното и в зоната на митовете.

Иван Вазов разказва за голямата българска победа патетично и завладяващо, използвайки умело стиловите възможности на одическия тип изображение. Поетът разгръща страстна полемика за смисъла на Българската свобода, за историческата й закономерност и цена, за човешките мащаби на героичното и за нравствено-психологическия аспект на подвига. Драматичната битка е представена в нейния небивал интензитет и динамика, в нейния сгъстен трагизъм, подготвен от бляскавата саможертвеност на юнаците. Във всяка сцена, във всеки образ и фрагмент се усеща вълнението на писател, патриот и романтик, който има своя визия за миналото и своя мяра за новото историческо събитие на родината.

Още подзаглавието на творбата насочва читателя към кулминацията на събитието - 11 Август 1877 година. От трите дни на боя е избран последният, в който драматизмът и трагизмът достигат своя апогей. Подобно съсредоточаване върху изключителното е обикнат романтически похват за постигане на желаната експресивност на внушението. За това художествената картина на битката е въведена рязко, мощно без предисловия и обстоятелственост: О, Шипка! Три деня младите дружини/как прохода бранят. Малко по-долу авторът ще добави: Три дни веч се бият, /но помощ не иде... Символиката на свещеното християнско число три създава усещане за светостта на подвига. Тя се допълва от ефекта на числото дванадесет, отново библейско, означаващо броя на христовите апостоли: Дванайсетий път гъсти орди лазят по урвата дива... Защитата на Отечеството е право дело, богоугодно дело. Сблъсъкът е съдбоносен и исторически уникален, защото той решава съдбата на България за десетилетия, а може би и за векове. Изключително е мястото връх Шипка, който е висок не само в пространството, а в българската ни история. Метафората тоя връх висок е, отключва подобни смислови пластове на тълкуване. На това забележително място, разположено в най-българската планина, си дават среща не просто българи и турци, довчерашни господари и роби, а две различни вери, две противоположни нравствени начала. Тук се сблъскват свободолюбието и варварството, а историческата среща на цивилизациите и неизбежната им колизия, превръщат нашата земя във вълнолом между Европа и Азия:

Вълните намират канари тогаз...

Стилът на творбата е подходящ за целите на нейните внушения. Тържествено-патетична интонация звучи още в първите стихове, където полемиката с хулителите на българската свобода започва с добре премислена равносметка на миналото. От двете страни на везната са поставени позор и слава, срамно и героично, достойно и недостойно, низко и възвишено, мрак и светлина. На тезата, че свободата ни е била дадена даром, се противопоставя един незабравим пример боят на Шипка и гордостта, която неизбежно се поражда у всяко българско сърце при спомена за него. Анафората с наречието нека, употребена цели осем пъти, засилва полемичния заряд. Поетът страшно защитава правото ни да бъдем свободни, правото ни да се гордеем със своето минало. В романтично-приповдигнат стил той утвърждава величието на шипченския подвиг, който метафорично издига безсмъртен духовен паметник на героите в народното