Одата Опълченците на Шипка е последното стихотворение от цикъла Епопея на забравените" от Иван Вазов. В нея авторът влага чувства, характерни за цялото му творчество - пламенно родолюбив, вярност към идеалите на Възраждането, патетичен стил, придаващ специфичен облик на поезията му. С всяка своя творба Вазов служи на големите цели на своя народ. Одата Опълченците на Шипка разкрива дълбокия трепет в душата на поета пред паметта на загиналите за свободата на България.

Разочарован от следосвобожденската действителност, в лирическия увод на стихотворението Вазов влиза в спор с всички, отричащи националноисторическите стойности на извоюваната българска свобода. Светотатствено звучи за поета твърдението, че България е недостойна за свободата си, че робското съзнание у българина е дълбоко вкоренено. Страдащ от несправедливите клевети на хулителите, Вазов пресъздава подвига на опълченците, който смива срамът, / и на клеветата строшава зъбът и който дава основание на българина да се гордее с историята си.

Историческия и нравствения смисъл на героичната отбрана на връх Шипка Вазов разгръща в лирическия увод, състоящ се от две части: теза и антитеза. В първата част авторът лирически аргументира доказаните от времето национални достойнства на родовата история, като припомня робското минало, донесло многобройни унижения на българския народ, но станало причина духът да съхрани желанието за свобода. Художественият акцент е поставен върху накърненото, но не-унищожено национално достойнство. Авторът разкрива различни гледни точки към същността на този нравствено-исторически проблем. Робството е оставило видими следи в съзнанието на всички българи. То е източник на постоянно и болезнено терзание, което пречи на народа да се почувства равнопоставен с другите народи, защото кръгозорът му обхваща миналото - неясно и позорно, и бъдещето, където не открива перспектива за своето развитие.

Второто основание за трагичните преживявания на българина поради накърненото му национално достойнство е художествено изразено чрез метафорите: бича, хомота стар, които припомнят насилието и болезнената липса на свобода.

Но причината за теглото на българина се открива и в неговата неспособност да побеждава враговете си и сам да определя съдбата си. Лирическият говорител привежда исторически доказателства, потвърждаващи този извод. Беласица стара"е метонимия на позорното поражение от византийските войски, довело до разпадането на Първата българска държава. Новий Батак е метонимия на Априлското въстание, когато народът за последен път прави неуспешен опит да извоюва свободата си.

Поредното доказателство за безсилието пред поробителя се открива във формата на глагола счупенте - страдателно причастие, създаващо представата за действие, дошло отвън, без участието на българите. Те са в окови. Робската им съдба ги прави пасивни. Това е основанието на историята, века да отричат правото на свобода за българския народ.

Втората част - антитезата, започва в средата на лирическия увод. След като първите дванадесет стиха оформят лиричното съдържание на едно изречение, в което са изречени сякаш на един дъх всички ругатни спрямо българския народ, лирическият говорител рязко сменя темпото на поетичния изказ, като знак за промяната и на смисъла, и на чувствата. До този момент лирическият говорител привидно се е съглася вал с доводите на своите опоненти. Но неговата истинска позиция на несъгласие намира израз във формата на глаголите от първо лице, множествено число, с които той приобщава себе си и читателя към нравственото