ИВАН ВАЗОВ Опълченците на Шипка

ДРАМАТИЗМЪТ В ЛИРИЧЕСКИЯ УВОД

Опълченците на Шипка е една от най-възторжените оди на Иван Вазов от цикъла Епопея на забравените, създадена в отговор на неоснователните твърдения от наши и чужди хулители, че народът ни е получил даром свободата си. Поетичната творба разгръща доказателствените доводи на автора в защита на българското национално достойнство. Вазов изобразява безпримерния героизъм на българските опълченци на връх Шипка в битката през август 1877 г., от която зависи изходът на освободителната война, прославя чутовния подвиг на българите - израз на тяхната храброст и висок национален дух. Широкото изображение на подвига на опълченците представлява своеобразна художествена аргументация на позицията, която отстоява поетът в лирическия увод.

Той има важна смислова и композиционна роля в цялостното художествено изложение. Драматизмът на действието се създава от стълкновението на две тези - на клеветниците и на защитниците на нашето национално достойнство. Поетът отхвърля неверните клевети (което сочи местоимението ние). Лирическият увод, изграден от теза и антитеза, съдържа две противоположни тематични ядра - за позора и за величието. Разгърнати в доказателствен синхрон, те открояват ключов образ - историята, която дава справедлива оценка на събитията. В историята на всеки един народ има тъмни и светли страници. В подкрепа на злонамереното твърдение на клеветниците служат именно тъмните страници в историята на българския народ.

В първата част на увода, в която се развива темата за позора, лирическият говорител сякаш приема доводите, които отрицателите излагат в защита на обвинението си. Той се съгласява, че в историята ни е имало мрачни страници - дни на позор, синила от бича, че носим йоще срама по челото, стидни следи от хомота стар. Анафоричното повторение на повелителната частица нека (в смисъл на утвърждаване: Да, наистина е имало... ) носи обаче горчивата ирония на лирическия говорител. Зад привидното съгласие прозира болката ма родолюбеца, драматичното му преживяване, връщайки се към тези мъчителни спомени, свързани с робската участ на народа ни. Всъщност позор ли е всичко онова, което българинът е преживял в трагичните дни на своето робство?

Особено силно е драматичното чувство на лирическия говорител при споменаване на онези събития в историята ни, метонимично загатнати чрез имената Беласица и Батак. Това са едни от най-трагичните моменти в нашето по-далечно и по-близко минало - ослепяването на Самуиловите войници при изгубената от нас битка с Византия и страшните кланета в баташката черква по време на Априлското въстание. Да, това са тежки поражения в нашата история, но тези символни имена носят не само трагичен, но и героичен ореол. Запазвайки своето национално достойнство, Самуиловите воини са предпочели слепотата пред позорния плен, а българите в Батак са посрещнали достойно смъртта си. Ето защо би било кощунство тези събития да бъдат подведени под знака на позора. Зад привидното съгласие, че те фърлят своя мрак, стои отрицанието, което всъщност защитава новия поглед на Вазов към мрака на миналото. Това е трагизмът на историята, но не и позорът на народа. Мрак да, но това е мракът на трагичната историческа съдба.

Силата на драматичното напрежение, развиващо се по линията на възходяща градация, достига своята кулминация чрез анафоричното повторение в изреченото (пак привидно) съгласие с клеветническото твърдение за подарената ни свобода: нека таз свобода да ни бъде дар! Последното повторение на анафората Нека!,