ОТГОВАРЯ ЛИ ЗАВЕТЪТ НА СТРАНДЖАТА УМРИ ЗА БЪЛГАРИЯ! НА НЕГОВИЯ ЖИВОТ И СМЪРТТА МУ?

С голямото си по обем и разнообразно по сюжети творчество Иван Вазов съхранява и пренася през десетилетията едни от най-светлите идеали на българския народ - свободата, родолюбието, самопожертвователностга.

В повестта Немили-недраги талантливият белетрист показва как великата идея за свободата извисява душите дори на обикновените, разочаровани и уморени от живота хора. За да се случи това, са необходими личности като Странджата.

Старият знаменосец е подчинил на идеала целия си живот, всички свои чувства, мисли и идеи. В Браила той търпи лишения и тъгува по родината и славното си юнашко минало и в същото време не престава да помага на събратята си. Чрез своята мъченическа, но и героична смърт, увенчала един достойно изживян живот, Сгранджата утвърждава идеалите, градени през цялото му съществувание. След себе си старият хъш оставя завета Умри за България!, чието мъдро послание, отправено към младото поколение, е и връзка между живота и смъртта на Знаменосеца.

Сражавайки се за България, страдайки в емиграция и помагайки на другите хъшове морално и материално, Странджата изпълнява своя патриотичен и човешки дълг, а това му дава право да остави и своя завет.

Многопластовостта на художественото внушение намира най-ярък израз в портретната характеристика на Странджата. Снажният ръст, гъстата черна брада са типични за някогашния поборник за свободата. Те загатват юнашкото минало на героя. Белезите от рани по челото на стария хъш са следи от славните мигове на борбата. Знаменосецът не един път е вдигал знаме в Балкана и не един път е бил готов да умре в името на свободата. Ето защо Странджата се решава да напусне родния край и бащиния дом, да се потопи сред мизерията, глада, опасностите и негостоприемността на красивия румънски град. Жълтият цвят на лицето и непрестанната кашлица са последици от скиталческия живот и изтощителното заболяване на стария хъш. Той живее н тежкото и безславно настояще, но вълненията му са свързани с възпоменанията за героичното минало.

Кръчмата на стария хъш е чисто българско пространство сред чуждата земя, което приютява несретниците. Там те получават не само топла гозба, но и храна за изстрадалите си души. Оскъдната вечеря, която може да им предложи техният състрадателен сънародник, едва засища глада им. Киселото вино изостря мъката им по бащиния край и омразата им към народните изедници. Кораво е одърчето, на което те едва се сместват, за да си отпочинат - с хлътнали от бдения и невъздържание очи, с отслабнали и обелени от скитание крака ". Но българите неизменно идват при Странджата, в неговата Народна кръчма, за да се потопят в атмосферата на родното, да послушат спомените за някогашните битки и чрез тези разкази да се почувстват отново герои; да помечтаят за бъдещето, когато юнашките им сърца пак ще затуптят от съдбовния възглас смърт или свобода.

За бездомните хъшове кръчмата е сякаш един остров, където могат да се почувстват като истински хора и българи.

Не само в сивото си мизерно съществувание изгнаниците усещат важното място на Странджата в живота на браилската емиграция. Особено осезателна е неговата роля в критични моменти от взаимоотношенията им. Той умее да потушава дребнавите недоразумения и конфликти, да успокоява духовете на хъшовете. Старият поборник за