Творчеството на Иван Вазов, посветено на предосвобожденската епоха, реалистично отразява нейната сложна и драматична противоречивост. Напрежението, породено от сблъсъка между повелите на патриотичния дълг и тежката изкупителна цена на родолюбивите стремления, очертава измеренията на така нареченото високо българско време. Именно епохата, белязана с тая неизцерима красота - патриотизма, писателят дава за пример на своите съвременници след Освобождението - поколение твърде бързо излиняло" откъм дух и възвишени цели. Станал очевидец на хъшовското битие в Браила, творецът го пресъздава в Немили-недраги, като постига единство между неговото художествено и документално изображение. Обединява по свой несравним творчески маниер взаимно изключващи се на пръв поглед проявления на живота в чужбина, на характерите и поведението на героите. В повествованието се редуват трагично и комично, ниско и възвишено, делнично-прозаично и величаво-героично. Така авторът разкрива неповторимия дух на епохата, чието най-представително лице са борците за национално освобождение. При това родолюбивият патос в творбата се основава на реалистични сцени от живота на героите и мъчениците на България.

Първа и втора глава на повестта дават ярка представа за мъчителното съществуване на българската революционна емиграция на границата на битово-ниското и възвишено-героичното. Светъл лъч в душевните и физическите страдания на тези скиталци е образът на родината, който неотлъчно ги следва, и надеждата за по-добро стечение на събитията, когато ще влеят духа и енергията си в борбата за най-висшето благо - свободата на отечеството. В основата на техния, стоицизъм е осъзнатата необходимост от саможертва, с което съхраняват своето човешко и национално достойнство.

В първа глава на произведението доминират описателните елемента - пейзаж, обстановка, портрет на героите. В намерението на автора още в експозицията да представи същността на мъченичеството, осветено от възвишения идеал на героите, прозира неизменната за цялото му творчество теза - Народ без жертви не е народ (Опълченците на Шипка). В чуждата и неприветлива страна хъшовете са низвергнатите натрапници, скитници и голтаци, както Странджата горчиво иронизира себе си и братята си по съдба в художественото пространство на трета глава от повестта. Но в тези изтерзани от унижения и оскърбления души не е угаснал гордият и непокорен дух. Те дръзко заявяват на презиращия ги свят смисъла на своята кауза - наивно, с примитивни средства, които будят смях дори у повествователя, но го правят с неизразимо достойнство: Всяко кафене, държано от българин...; всяка кръчма, посещавана от българите, се гордееше с някакъв гръмлив или безсмислен надпис: над тая се четяха думите: Българский лев; над оная названието Филип Тотю, храбрий Български войвода; над третя думите: Свободна България с три възклицателни. Непредубеденият минувач лесно може да разчете" зад тези чудновати надписи трудно сдържаната енергия на духа, пламенното желание за действеност, но и опит за запазване на уязвеното национално самочувствие. Оценката на чуждото общество за изгнаниците авторът обобщава във втора глава на своята творба с определението нов и гладен пролетариат, изразяващо измеренията на социалните проблеми, в които протича ниско-битовото съществуване на хъшовете. В надмогването на мизерията на бита, на презрението и враждебността на чуждото общество се състои и емоционалният