ИВАН ВАЗОВ - НЕМИЛИ-НЕДРАГИ

МОЖЕ ЛИ МАКЕДОНСКИ ДА СЛУЖИ ЗА ПРИМЕР НА СЕБЕОТРИЦАНИЕ И РОДОЛЮБИЕ

Недоволен и разочарован от следосвобожденската действителност, Иван Вазов често се връща към самоотвержената борба и Великия подвиг на героите от близкото минало. Тях писателят иска да посочи на своите съвременници като пример за подражание. Един от най-ярките образи в повестта Немили-недраги, представяща съдбите, премеждията и патриотичните пориви на българските хъшове в Румъния през последните години преди Освобождението, е Македонски. Поведението на героя, външният му вид, неговата реч говорят за една експанзивна и жизнена натура, обзета от голямо и изгарящо чувство - любовта към родината.

Авторът ни запознава с героя си още в първите страници на творбата. Описва го като висок мъж, с дребно, надупчено от шарката лице, с дълги сиви мустаци. Особено дръзките му и лукави очи подсказват, че това е човек, който не се плаши от трудностите, но и не се смущава от не много почтените си постъпки Македонски носи извехтяла дреха и този щрих допълва представата ни за неговия външен вид. От миналото му писателят споменава само факта, че е бил войвода на хайдушка чета в Македония, оттам идва и громкото"му име - Македонски Този факт е достатъчен за останалите хъшове, за да му позволят да оказва над тях осезателно влияние. Македонски говори винаги ентусиазирано, често издига лозунги, вдига тостове: Да живее Комуната!, Да живее Странджата., храбрият наш знаменосец! Да живее Русията!... Той винаги и от всичко се вълнува, затова и вика гръмогласно. Движенията му са също устремени - в стаята се втурна шумно, като ураган. За речника му са характерни разговорните изрази: бабешки игри", оскубах го...

Патриотизмът на героя се проявява непрекъснато. Когато хъшовете разговарят в кръчмата на Странджата и си припомнят минали битки, Македонски не може да стои спокоен. Кръвта му кипва при спомена за хайдушките години и той започва да крещи. Той винаги се ентусиазира, Когато стане дума за освобождението на поробеното Отечество и заявява, че е готов всеки момент да се пожертва за него. Това проличава дори и по време на представлението на Изгубена Станка. Македонски държи да вземе главната роля и никой не му я оспорва, защото той е успял да наложи своя авторитет сред другарите си. Той и останалите хъшове забравят, че са на сцената и че играят в пиеса, а не са по Старопланинските върхове. Те тичат, залягат, стрелят, хвърлят се в битките и се чувстват щастливи. В този миг, забравили клетия си живот в чуждата и неприветлива страна, те изживяват мечтите си за схватки с врага. Македонски лют, рошав, кръвожаден, тичаше по сцената и изпразняше с една страшна бързина пушките, пищовите си, револверите си; същото правеха и другите. В поведението на Македонски и на другарите му има много комизъм, но то е наситено и с вътрешен драматизъм за всеки един от тях.

Силният характер на Македонски се проявява най-добре при преминаването на Дунава. Вазов ни загатва за опасностите, които дебнат нощния пътник, чрез природната картина, рисуваща студената и строга красота на реката зиме. Какво го чака тук - коварството на вкаменените речни гърди, на румънския бряг - ръцете на властта, на турския - куршум или бесило. Не напразно малките дървени колиби на постовете приличат отдалеч на гробове. Пейзажът създава мрачно настроение, сякаш и природата е враждебно настроена към Македонски.