В повестта си Немили-недраги Иван Вазов пресъздава образа на българския хъш в предосвобожденската епоха на България, когато смелите родолюбци се изправят срещу жестоките турски поробители в борба за освобождението на своя народ. Изграждайки контрастните личности на българските борци за свобода, повествователят рисува един истински, жив образ на народния хъш, в който по своеобразен начин се преплитат жалкото и величавото, мизерното настояще и славното минало. Прокудени от родната земя, принудени да водят живот, изпълнен с ежедневни усилия за физическо оцеляване, борбените хъшове са запазили в душата си светлия образ на отечеството, за което са готови да се жертват.

Жалко е да живееш на чужда земя - отхвърлен и презрян. Мъчно е да водиш мизерно съществуване, заобиколен от студенина и безразличие. Но храбрите патриоти са направили своя избор, знаейки пред какви изпитания ще се изправят. Възвишеният идеал на хъшовете ги води по пътя на саможертвата, изпълнен с много страдания, но и с една велика цел - освобождаване от гнета на поробителя. Свободният по дух човек не се интересува от материалното. Той живее, следвайки своята мисия. Такива са и българските хъшове. Те са готови да пренебрегнат и надживеят жалкото в настоящия миг на живота си в името на величавия идеал за национална независимост.

В началото на повестта авторът рисува мрачната и студена картина на нощна Браила, която предизвиква у хъшовете чувство на потиснатост от негостоприемната и чужда румънска земя. В мрака на хладната нощ свети само едно малко, тясно, защитено с железни пръчки прозорче. То е на една скромна, будна кръчма, носеща патриотичното име Народна кръчма на Знаменосецът!. Този и множеството подобни на него надписи на български заведения свидетелстват за съхранилия се на чуждата земя български патриотичен дух. Макар наивни и смешни за онзи, в чието сърце не гори пламъкът на българското родолюбие, дръзките изображения на посечени турци по стените на лавките за тютюн потвърждават присъствието на националния български дух в Румъния.

Жалко е наистина, че хъшовете разчитат за своето оцеляване на бедните като тях тютюнджии и родолюбци. Но макар и с мизерно настояще, това са някогашни участници в героическите чети на Хаджи Димитър и Филип Тотя. Мъченическото им настояще е следствие от славното, само-жертвено минало.

Но нека погледнем в кръчмата на Знаменосеца, където Вазов за първи път ни запознава с главните герои на повестта. Опушената, бедна изба е съхранила един чисто български свят. Мизерна е кръчмата, съдовете, йерархически наредени, се събират на една полица, а осветлението се състои от една единствена лампа, но налепените по стената картини, изобразяващи славни битки, макар скромни, свидетелстват за българското самосъзнание. Най-силно впечатление прави една грубо изобразена картина, пресъздаваща величествения образ на съдържателя на кръчмата - храбрият Странджа - знаменосец. Сега този български лев лежи и слуша разкази за славното минало, разгарящи пламъка на патриотизма в сърцето му. Жалко е настоящето на стария хъш, дълголик, сух, жълт, с гъста черна брада, изнемощял от мизерията, но пазещ жив спомена за славното минало на България, за битките срещу поробителя.

Силни идейно-емоционални внушения носи и образът на Македонски - един