В повестта си Иван Вазов изобразява българската революционна емиграция в Румъния от различни страни. Затова и хъшовете живеят едновременно като страдалци и герои, като хора, загрубели от безпощадния живот и като мечтатели с нежни души, като смазани от мизерията, но и вярващи в скорошни нови битки за извоюване на българската свобода.

Най-сгъстено, посредством пряка авторова характеристика, писателят е обхванал противоречията в живота и в характерите на своите герои в публицистичното и лирично отстъпление във втора глава. Под въздействие на личностното му настроение и творчески замисъл, в него динамично се редуват размисъл, публицистичност и лиризъм. Вазов избира подходящ момент - дълбокия сън на хъшовете след поредния изнурителен ден, за пряк изказ на мисли и емоции, с които да внуши най-характерното от колективния им образ, след като в първа глава е наслагал вече някои от индивидуалните и общите им черти. Настоящето им е непоносимо тежко, животът им в чуждата страна - вял и безперспективен. Гладът и мизерията, бездомното скитничество и несигурността за утрешния ден са превърнали съществуването им в едно безкрайно страдание. Въпросите, които повествователят Вазов задава от свое име: Докога ще продължи това съществувание? Какво ще правят в тая чужда земя?Кога ще видят своите семейства, своите мили съпруги, своите стари майки?", са всъщност техни въпроси, драматични и безответни. Колективният образ на тия бивши поборници се озарява и от носталгията по семейното огнище, от копнежа по лично щастие. Безсилието им да го осъществят ги прави още по-нещастни. Липсва им интимната топлина от ласкавата ръка на майка или съпруга, милите очи на децата им, техният звънлив смях. Чуждата земя ги е приютила, но е останала студена и равнодушна към страданията им. Неприветливата реалност авторът представя образно-метафорично, с думи, преливащи от болка: Бяха сред обществото, но бяха в пустиня..."Храбрите родолюбци, приели възрожденския девиз Свобода или смърт", по ирония на съдбата са обречени на бездействие и презрение. Всяка авторова характеристика (измъчени от бедността същества", бедни и презрени поборници", изхвърлени от бурята мореходци") прибавя нов нюанс към колективния образ на хъшовете. Това изобилие от оценъчни думи извира от желанието на писателя истината за неговите герои да се възприеме в цялата й пълнота. Най-силен изказ в определенията им като смели борци в миналото и нещастни страдалци в настоящето е израз, изненадващ с алогизма си: Един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава". Читателят добива усещане, че в този момент Иван Вазов е влязъл в открит спор с неизвестни опоненти, които в годините, непосредствено след Освобождението, са омаловажавали страданието и подвига, целите и идеалите - изобщо ролята на българската революционна емиграция в Румъния за победата над робството. Своето становище той патетично разкрива, като изтъква, че изказаният алогизъм се основава на безспорна истина, подкрепяща внушенията му за душевното