ВАЗОВИЯТ ЕПОПЕЕН ЛЕВСКИ. Иван Вазов, Левски, ода от цикъла Епопея на забравените

Епопея на забравените е най-вдъхновеният поетически цикъл на Иван Вазов. Същевременно със своята двойна насоченост във времето той едновременно е пресечна и отправна точка към останалото му творчество. Да срине пластовете на забравата от героичното минало, е голямата художествена задача на поета и тя е реализирана в ключовите му творби Паисий, Раковски, Лев-ски, Защитата на Перущица, Опълченците на Шипка.

Всичко в този забележителен цикъл е подчинено на общия идеен замисъл: от метафорично използвания термин епопея в заглавието до начина, по който се пред-ставя животът на героите. Вазов подхожда избирателно към епохата на Българското възраждане, вземайки от нея само героичното и достойното. Писателят, доловил в своето съвремие мига, когато епопеята на героите започва да се превръща в епопея на забравените (Милена Цанева), добре разбира, че славното минало на българския народ е пълно едновременно с геройство и срам (Кочо). Но за паденията, за низостта в историята той просто се отказва да пише. Затова пък истинска възхита будят у него героичните проявления на българския дух и на първо място образът на Дякона Левски.

Писателят подхожда избирателно и към живота на героите си. Затова Паисий е представен не в годините на усилен събирачески труд по черкви и манастири у нас и в странство, а в мига, когато завършва епохалния си труд и се изправя сякаш пред огромна аудитория, за да заяви:

От днеска нататък българският род

История има и става народ.

Затова Раковски, първият гениален стратег на българската национална революция, е изобразен като съчетание от крайности, като проява на върховни черти от характера, импулси и действия мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана, поет и разбойник, мисъл и желязо, лира и тръба. Затова Бенковски, водачът на панагюрското въстание с ексцентричен характер, е наречен сполучливо човекът, що даде фаталния знак. И в тази героична поредица достойно място заема Левски представен в мига, когато напуска килията и тръгва по пътя на борбата, в моментите на най-блестяща апостолска дейност, в часа на предателството и в часа на смъртта образ, изваян монументално в митотворческото съзнание на поета, лишен съзнателно от всичко битово, земно и преходно.

Като герой Левски се явява в няколко горещи точки на Вазовото творчество в разказите Из кривините, Апостолът в премеждие и Чистият път, в повестта Немили-недраги, в романа Под игото (в образа на Бойчо Огнянов). Навсякъде той е поставен на пиедестал, изобразен е като решителен, безкомпромисен, почти иконичен герой. Показателен за това отношение е отказът на писателя да разкаже за срещата на битово-колоритния Македонски и безсмъртния Левски (Милена Цанева) в Х глава на повестта Немили-недраги. В най-голяма степен обаче казаното важи за едноименната ода от цикъла Епопея на забравените.

Стихотворението започва с обширен риторичен монолог на Апостола, станал повод за оживена литературна дискусия. Критикът д-р Кръстьо Кръстев упреква Вазов, че е изопачил представата за Левски като човек на делото, като естествен и прагматичен и го е представил като човек на колебанието и размисъла. Писателят обаче изхожда от своята художествена истина за героя, подчинена на общия епопеен замисъл, която, естествено, не се припокрива навсякъде с историческата. Към миналото Вазов пристъпя