Иван Вазов

ИДЕ ЛИ?

Каква мъгла, какъв гъстък думан беше паднал оная есен във Ветрен! Влажно, мокро; ситен дъжд пръска, небето се разтопило на студена пара и премазало ниските къщици на селото. А из разкаляната улица глъчка, шум, върволяк. Файтони, запрегнати с дръгливи коне, волски кола, натоварени с военни потреби, селяни, возачи, добитък - заприщят улицата между двете ханчета. Из тая бъркотия промушва се войска от новобранци, едни облечени в солдатски шинели, други - в кожуси с кожи, обърнати отвън, повечето наметнати с дрипави черги, преправени на ямурлуци, с подгизнали цървули, препасани с редове патрони, с пушки на рамо, окичени със стръкове чимшир, на които висят натъпкани торби... Студено, кал до колене, лапавица, поразия, а те пеят ли - пеят... Весели "печенеги"! - Тъй наричаха румелийската милиция.

На вратата на едната кръчма куп офицери, пътници и зачудени селяни зяпат любопитно на измокрените юнаци.

Пред средното ханче наредили се купове-купове жени, девойки, деца, дрипави, разтреперани, зачервени от студ. Те сега срещат и изпращат за сетен път ветренските войници, които идат с полка от Харманли, дето бяха отишли с турци да се бият, и бързо минуват за София, а оттам - за бойното поле - със сърби да се бият.

- Ето го Гергевия син! Добър час, Цвятко!

- У, я го виж, Рангел минува.

- У, ето и Неделкиния! Брей, Иване, ето тука майка ти!

И китки се подават бързешката, и сълзи се ронят по бузите, и думи се изговарят наполовина... и войската все отива,отива.

- Мамо? Ето батя! - извика там червенобузо русо момиче.

- Бачо Стоене! - крещи осемгодишното дете до момичето и простира ръце към войската.

- Синко! Синко! - вика плачливо майката.

Зададе се черноок, напет, здрав юнак, отби се от строя, целуна на майка си ръката, сестричето и братчето си по челото, забоде една китка на гърди, друга - над лявото ухо, които му подаде една там мома, рипна тичешката да стигне войската и песента.

- Синко, добър час! - пищи майката.

- Стоене! - вика премаляла девойката.

Но гласът им заглъхва в шумотевицата, Стоян се изгуби във войската, а войската в мъглата.

Майката гледа все нататък и нищо не види.

Девойката дигна пъстрата пола на престилката си и си закри лицето...

Кога влезе у дома си, Стояновата майка се разхълца, отвори вехтата попукана ракла, подигна ризи и сукмани и взема от дъното и вощеница, залепя я пред куностаса и зачини ниски метани.

А в това време топовете при Драгоман ехтяха. Беше 4 ноември 1885 година. * * *

Тая нощ баба Цена сънува сън.

Голям облак, а войската отива в облака и Стоян там. Света Богородичке! Каква страхотия! Облакът бучи, небето трещи, земята се търси - ето какво било битката. Стоян се изгуби в облака, няма го вече, ами сега! . . Тя се сепна, разбуди се. Вътре тъмно, чер мрак. Само вятърът пищи навън. Това е битката. Боже господи Исусе Христе, закриляй го!. . Света Богородичке, помилувай го Стоенча!

Тя не заспа до зори.

- Чичо Петре, какво казва облак? - попита тя заранта.

- Облаци, Цено, има два: има облак, дето става на дъжд, има облак, дето се разнася. Ти какъв облак сънува?