Иван Вазов - Епопея на забравените

Вазовото творчество е символът на единство м/у поет и народ. Да живее с пулса на Родината, да въплъти в стиховете си всеки трепет на народната душа - това Вазов счита за свой неотменен дълг. Поетът трябва да е преди всичко българин, гражданин на своята епоха, син на своето време - от този демократичен принцип той се ръководи в цялостното си половинвековно творчество

Възрожденската епоха винаги поражда най-дълбоки мисли и чувства у Вазов. Последните робски години с бурните си събития, със своите борби и герои вълнуват поета, стават неизчерпаем източник на творческо вдъхновение. На този героичен и славен период от нашата история Вазов посвещава най-голямото, най-великото, което е създал: повестта Немили-недраги", романа Под игото" и безсмъртната Епопея на забравените.

Априлското въстание - тази висша изява па свободолюбивия устрем на цял народ, се запечатва дълбоко в паметта му. В моя дълъг живот то е оставило най-дълбоки, незаличими впечатления в душата ми-признава писателя. Спомените за героичните дни стоплят сърцето му. Към тези спомени той се връща неведнъж и след Освобождението.

Епопея на забравените"_е написана в свободна България. Тя обаче е израз на тревожните чувства които гнетят поета. Вазов е разочарован и възмутен от следосвобожденската дсйствителност. Кумирите на вчерашния ден са забравени. Висшите идеали се изместват от низки страсти. Действителността отблъсква с пустотата си. Отдавна са забравени понятията героизъм, патриотичен подвиг и саможертва Прах покрива имената иа героите, заплатили свободата с живота си. С това творецът не може да се примири.

Загрижен.за своите съвременници, поставил си за цел да ги спаси от духовна гибел, той възкресява образите на героите. Поетът с болка вижда, че все по-малко остават хора, готови на всичко в името на Отечеството. Затова се заема да учи новото поколение на родолюбие и героизъм. В заглавието думата забравени" с употребена не буквално, а в по-широк поетичен смисъл. Тя е израз на протеста му срещу изневярата към духа на героите, тя е израз на болката от невъзпятия им подвиг.

Вазов разбира, че за паметта им са нужни не гръмки фрази, а чиста признателност и преклонението на развълнуваните честни сърца. Одите са в дълбока идейно-емоционална връзка. Обединяват ги блясъкът на рисунъка, възторгът пред безсмъртния подвиг. В центъра на всяка творба е поставена една личност. Всеки герой заема достойно място в историята ни.

Паисий е родоначалникът на българското Възраждане, човекът, пръв показал пътя на целия народ към свободата. Години на ред Паисий е живял и работил за този миг. Исполинската си воля и сили той обеднява в едно, превръща ги в пламък, който разпръсква робския мрак.^:Вазов възхитен от смелостта и дързостта и простия монах да заяви на цял свят: От днеска нататък българският род история има и става народ. Историята на Паисий напомня на народа не само славното минало, но и правото на бъдеще, събужда националната гордост и