ИВАН ВАЗОВ - ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ

ВЕЧНО И ТРАГИЧНО В ДУХА НА БЪЛГАРИНА

Вазовите творби са послания с непреходна стойност, мъдри уроци по българщина. В цикъла Епопея на забравените творецът-родолюбец гради, моделира, вае художествен национален пантеон за големите личности на националния героичен епос, които са движещата сила на историята - Левски и Раковски, Паисий и Бенковски, Караджата и Волов, перущенци и опълченците. Глобалната магнетична идея на тази книга, която извисява духа, е обобщена в двустишието:

че и ний сме дали нещо на светът
и на вси словене книги да четат.

Вазовите герои носят библейското начало на първоапостолите, на духа на свободата, светлината и живота. В тези образи-мечтания страстите, емоциите, чувствата, жестовете, думите са паметни, изречени в името на ново национално Рождество, когато се извършва свещенодействието на съзиданието на българщината.

Художественото време е космично безкрайно, голямо, от век на век, пространствените ареалии пулсират от детайлите на конкретното до безкрайното. В този свръхнационален хронотоп словото на героите е паметно, библейски мъдро. То е визия, която преодолява пространствата, за да бъде чуто от много следващи поколения.

Художественият стил на Вазовата Епопея - българската Илиада - е риторичен, изящен. Тези дванадесет одични поеми образуват мегатекст, имплицирал българското като същност на ново художествено пространство с космични внушения. Душата на читателя-сътворец изпитва естетично удоволствие от силата на духа народни. Тази Вазова творба извисява националната духовност в полето на личната жертвеност.

Диалогът между забравата на незабравимото и националната памет утвърждава епичната широта на художествените послания, мотивирани чрез историческата визия на миналото, но насочени към бъдещето.

Поетичната възхвала използва хиперболата, за да се появи патосът на възхищението от героизма на саможертвата, баладно извисена от Ботев:

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира.

Епопейното начало е приемствената връзка между имагинерно и реално, между Ботевата визия за жертвена смърт и трагичната реалност на саможертвата, срещнали се в художественото поле на Вазовата трагична възхвала на забравените. Мощната творческа емоция, красивите библейски видения са част от новата епична визия за радостта от реквиемната ода на духовно красивото в националната трагика. Обертонови са тоновете на поетичното послание. Вазовото слово е красиво в трагиката. Звучи като ода на радостта от силата на националната саможертва.