ИВАН ВАЗОВ - ЕДНА БЪЛГАРКА

СТРАХЪТ НА ГЕРОИТЕ В РАЗКАЗА

Страхът като чувство на силно душевно безпокойство е нещо напълно естествено и разбираемо. То е реакция при възприемането на дадена външна опасност, на очаквана или на предвижвана беда, затова много често е разглеждан като проява на инстинкта за самосъхранение. Това обаче не ни дава право да считаме всеки страх за разумен и целесъобразен, защото той е съветник на човека и ако замъгли разсъдъка му, го подвиква към действия, които не би извършил в състояние на вътрешно духовно равновесие. Единственото целесъобразно поведение при наближаваща или вече възникнала опасност е трезвата преоценка на собствените сили и на размера на заплахата, съобразно които човек решава какво поведение би имало най-големи изгледи за успех - бягство, отбрана, пълна мобилизация насилите и дори нападение. Овладяването и подтискането на страха зависи от целия минал опит на човека, от неговия душевен живот и най-вече от вярата му в такива ценности и идеи, които ще му дадат сила и мотивация за действие в критичен момент.

Страхът на героите във Вазовия разказа Една българка се обуславя именно от наличието или от отсъствието на тези психологически фактори и затова се проявява по толкова различен начин. В действията на ладияря, ратая Иван, на калугера отец Евтимий, на баба Илийца и на бунтовника се оглежда в една или друга степен не само естественото им чувство на страх пред реалната жестокост на поробителя, но и способността на всеки един от тях да посрещне и да преодолее изпитанията. В размирното и страшно за българите време след разгрома на Ботевата чета те са поставени пред своеобразен тест за моралност, човещина и родолюбив, в името на които трябва да се преборят или да отстъпят пред страха си. Едни от героите -като ладияря и ратая Иван - остават в плен на нагаждания с векове робски страх и несъпротивление срещу злото. Други -като калугера - в животинския си себичен страх са пълно отрицание на духовност и моралност, а трети - като баба Илийца и бунтовника-под влияние на ценностите и идеалите, които изповядват, изпитват по-особено чувство на страх. В своята нравствена извисеност те се страхуват най-вече за съдбата на блажния и за възможността дали ще успеят да изпълнят дълга си, вменен им от съпричастността към род и вяра.

Всички герои в разказа изпитват страх, но по-важно е какво го предизвика, при какви обстоятелства и в какви техни действия той се проявява. И ако първопричината е насилието на поробителя и смъртната опасност, то следващите форми на проявления на страха при тях са толкова противоположния, че въобще не могат да бъдат разгледани под общ знаменател. Ладиярят, който по думите на разказвача е лютибродчанин и е нает от селото за тази работа, е епизодично лице в разказа. Подобна е ролята и на ратая Иван, изпълняващ безпрекословно и сякаш механично всички заповеди на калугера. Тяхното мълчаливо и примиренческо поведение, продиктувано от страха, е типично за по-голямата част от българите в този край след разгрома на Ботевата чета. В страха на ладияря, на ратая Иван в манастира и на селяните, измокрили се по Къщите си заради продължилата дни наред жестока разправа на турците с разпръснатите из планината четници, се оглажда дълбоко вкорененото през вековете на робството в съзнанието им чувство за оцеляване на всяка цена. Израз на това е добре известната поговорка: Преклонена главица сабя не я сече, която много точно илюстрира до какви поражения в поведението на личността, а и на целия народ, може да доведе отстъплението пред страха. С отделни детайли в описанието на сцените при реката и с някои реплики