Разказът на Иван Вазов Една българка е творба, която разкрива величието на една от многото българки жени в последните дни на робството, когато националноосвободителната борба на народа ни изживява своите героични и трагични дни. Героинята в разказа - баба Илийца, е една българка, тоест тя притежава нещо изключително, което я отделя от общата представа за високи човешки добродетели, присъщи на народа - доброта, милосърдие, отзивчивост, чувство за дълг, вяра в Бога, родолюбив и пр. Всички тези ценни качества, съчетани с редица положителни личностни черти на героинята, проявени при извънредните жизнени обстоятелства, й придават облика на изключителна българка. Така в образа на баба Илийца се преплита обикновеното с необикновеното, които са в неделимо единство. Тя е една от многото и същевременно една от малкото българи, които не осъзнават, че във всекидневието на човешкия си делник са готови да извършат безпримерен подвиг. Той не е със знака на героичната жертвеност, а е израз на човешко милосърдие и нравственост.

Баба Илийца е обикновена жена от народа (с изпечени селски ръце). Тръгнала към манастира да дири спасение за болното си внуче, тя попада в неочаквана ситуация, която определя цялото й по-нататъшно поведение. Ненадейно появилият се пред нея момък с измахнато и бледно лице моли за хляб и търси закрила Бързо преодоляла първоначалната си уплаха, баба Илийца реагира спонтанно: Тя веднага се сети: От ония е, дето ги гонят сега!... И сякаш бодена от майчински инстинкт, тя посяга да търси хляб в торбата. Без да се колебае, старата жена съзнава, че трябва да помогне на бунтовника В нея заговаря и доброто й сърце: Да направя това добро... Със състрадателна душа, тя милостиво гледа измъченото му лице. Чувства го близък, нарича го синко". А естественото за душата на българина милосърдие пробужда човешко съчувствие у баба Илийца към изпадналия в беда: Нали сме христиени." В искрената й молитва: ...Божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска Вяра курбан да става, прозира сърдечното отношение на жената от народа към онези, които са обрекли живота си за спасение на българското, макар и сама да разбира, че царщина така лесно не се събаря. За нашия народ религиозното чувство е част от националното съзнание. Ето защо християнин и българин са две измерения на понятието човек в мислите на Илийца. За нея е немислимо да бъдеш добър християнин, без да си добър българин. Тя не се съмнява, че игуменът ще помогне, защото е старец милостив и добър българин.

Всички чувства, които определят поведението на баба Илийца, приела присърце хуманната мисия да помогне на бунтовника, са сложно преплетени с нейното ярко изразено родолюбие. Тя има национално съзнание, доказвано от делата й. Неслучайно Вазов назовава разказа си Една българка, сменяйки първоначалното заглавие Челопешката гора, като акцентира върху националната принадлежност на героинята.

През тази нощ баба Илийца погазва на какво е способна българката, в чието сърце е пламнала искрата на човешкото съчувствие, но и на родолюбивото чувство. Нищо не е в състояние да я отклоня от пътя й да изпълни благородната мисия - нито страшното време на развилнелите се турци, нито злокобната тъмнина на нощта, нито изпречилите се пред нея трудности.

С първоначалното препятствие - не толкова голямо - тя се справя лесно. Благодарение на своята съобразителност, упоритост и тактичност, Илийца успява да