ИВАН ВАЗОВ- ЕДНА БЪЛГАРКА

МИТОЛОГИЧНИ, ФОЛКЛОРНИ И БИБЛЕЙСКИ МОТИВИ В РАЗКАЗА

Разказът Една българка на Иван Вазов е творба с емблематични художествени стойности. Писателят пресъздава реална случка от живота, в чието повествователно разгръщане се преплитат митологични, фолклорни и библейски мотиви. Баба Илийца се бори за живота на бунтовника и болното внуче с почти митологична по сила вяра в чудото на изцелението, което носи доброто. Обикновената жена от народа има изключителни нравствени качества, подобно на героите от фолклорните творби. С цялата битова обикновеност на поведението си, баба Илийца застава редом до героите на епохата, които въплъщават идеята за безсмъртие. По този начин тя се доближава до митологичните персонажи. В нов художествен вариант героинята осъществява прехода между мит и фолклор. Нейната човешка същност е дълбоко хуманна. Обикновено човешкото в образа на баба Илийца изразява митологичните, фолклорни и библейски измерения на българския национален характер в творческата интерпретация на Иван Вазов. Писателят си служи с различни художествени похвати при сътворяването на образа й, както и при отразяването на атмосферата на времето, в което протича действието.

Преминаването на Искъра е основно проблемно събитие в разказа. Образът на реката неизменно отпраща към митологичния образ на реката въобще като граница, която води към друг свят и е част от изпитанията за героя. Но ако във фолклорно-митологичното това става с помощта на вълшебни предмети или намеса на свръхестествени сили, в разказа то е мотивирано и сторено благодарение на изключителната нравствена сила на героинята, на нейната упоритост и самопожертвователност.

Искърът е мътен, придошъл голям от дъждовете, но на брега не стои митично чудовище. Художественото му присъствие е заменено с три освирепели от ярост заптиета. Именно те правят толкова трудно за преодоляване първото препятствие - реката граница" и изпитание. Второто преминаване на Искъра е още по-тежко. То символизира духовния порив на българина да разчупи оковите на страха и неверието в собственото си АЗ. Под булото на нощта реката вече не е къдраво-сребърна, а шуми страшно с тъмните си талази. Сякаш природата е събудила дивата си сила като в прастари езически времена, за да възпре баба Илийца по пътя й на добротворството. Но човешкият дух не познава примирението. За няколко мига жената премисля ситуацията и разбира, че трябва и може да премине реката сама. Второто преминаване на мътния Искър, очертал символните граници на тук и отвъд, е тържество на победата над инстинкта за самосъхранение. Само баба Илийца, единствена от всички, два пъти успява да премине, да преодолее препятствието. И ако митологичните реки Стикс и Лета разделят живота от смъртта, то Искър разделя робското от свободното пространство. Преминавайки реката, Илийца преминава онази невидима граница в душата, която прави роба свободен. От една обикновена селска жена тя се превръща в стълб на вярата, доброто и живота. Вероятно и в това се крие една от причините Вазов да преименува разказа си от Челопешката гора на Една българка. Трудно е да се каже дали Илийца е собствено име (регистрирано в различни краища на България, подобно на Милица, Ралица), или е производно от името на мъжа й (както често срещаните Стояница, Петровица). По-важното е, че то е свързано с библейското име Илия, чието значение е твърдост във вярата, Бог е