ИВАН ВАЗОВ - ЕДНА БЪЛГАРКА

ЛИЦЕТО НА СТРАХА

СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ

Робството и свободата, грехът и светостта са специфични категории, кои-то всеки човек определя според собствените си принципи, духовност и светоусещане. В разказа Една българка Иван Вазов дава израз на онези представи за добро и зло, за праведност и святост, които драматично историческо събитие или неделничен изключителен момент диктуват.

Според разказа, робството не е само обществена, но и духовна величина. Във време на изпитание и проверка на ценностите път на греха може да даде само една робска душа. Безразличието към чуждата съдба, незаинтересоваността от повелите на времето, самозатварянето в собствения егоистичен свят, страхът и неспособността да се рискува са знак за онази робска психика, която задължително води до греха.

В цикъла Епопея на забравените Вазов определя Април 1876 г. като епопея, пълна с геройство и срам. Буди възхищение устремът на българина към свободата, но тъжно и срамно е връщането към страха на същия този българин, готов да продължи да бъде роб.

Още в началото на разказа авторът ни запознава със страха и апатията на поробените българи. Хората не се вълнуват от събитието: Повечето знаеха слабо какво става сега, някои и нехаеха. Мъжете са се изпокрили, а жените продължават да следват стария си начин на живот, запътени към своите кърски работи. Робското им покорство е като втора природа: отдръпват се разплакани от заптиетата, понасят мълчаливо обидите - свини гяурски, кучки, хънзъри; псувните; свирепите напъждания; камшика. Посърнало се отдръпват назад, не се противопоставят нито с думи, нито с жест.

В третата част на разказа с особена сила проличава житейската позиция на егоиста, у когото властва единствено инстинктът за самосъхранение. Сприхавият калугер мисли само за собствената си сигурност и спокойствие. Глух и пуст е манастирът, към който баба Илийца се е запътила с надежда да спаси болното си внуче. Глуха и пуста като пустиня е и душата на божия служител. Той е изплашен, ужасен и притеснен. Накъсаната му и хаотична реч говори за огромно притеснение: Някой от ония трябва да бъдат! Какво ще се прави сега? Не пущам! Няма и игуменът сега. Чакай, питай по-напред! Думите му са натоварени със смислово отрицание - няма, не пущам, нищо. Никой няма право да нахлува в спокойния егоистичен свят на отец Евтимий. Тежките врати на манастира се затварят, както е затворена душата на отеца за доброто, вечното и святото в живота.

Вместо с благослов и добра дума, той посреща старицата с проклятие. Този божи служител се е превърнал в своята противоположност. На показ излиза неговото лицемерие и готовността му да служи не на Бога, а на дявола. Забравил е за своя обет към Бога, защото той не е в душата му. Не светостта, а грехът се крие в истинската същност на отец Евтимий.Монахът, този, който би трябвало да бъде символ на милосърдие и вяра във всесилността на Бога, е изненадан от вярата на баба Илийца в чудодейната сила на молитвата: Какво ще му правя аз, ако е болно? После със студенина заявява: Та то е умряло!

Когато старата жена, с предчувствие за безсмислеността на своя опит, започва да разказва на отеца за бунтовника, той се разгневява: Не искам нищо да чувам, ни да ми обаждаш. Или си дошла тук да запалиш манастира? Този, който няма нищо общо с милосърдието и християнските ценности, обвинява в злосторничество една благородна и чиста душа. Чрез лицемерието си всъщност калугерът прикрива своите лични страхове зад манастирските интереси.