ИВАН ВАЗОВ - ЕДНА БЪЛГАРКА

ИЗМЕРЕНИЯТА НА ЧОВЕШКАТА ДОБРОТА

Разказът Една българка от Иван Вазов разкрива духовната сила на една обикновена жена от народа, изправена пред труден избор. Тежка е съдбата на българина, загубил свободата си, живеещ в робство - изтерзан и измъчен. Но авторът доказва, че въпреки робството народът е съумял да запази жива волята си за борба, съхранил е моралната устойчивост на духа си.

Добротворството е основна ценност на християнската нравственост. Да създаваш добро е път към истинската човечност. Тя провокира действията на баба Илийца по нейния път към доброто. Желанието да спаси два човешки живота ръководи смелата българка, дава й изключителна вътрешна сила. Приемайки като своя бедата, застигнала непознатия бунтовник, тя преминава през много изпитания на духа. Челопеченката обаче успява да преодолее жестокостта и произвола на поробителя, да превъзмогне бездушието на калугера, да надскочи собствените си човешки възможности, да се пребори с враждебността на природата с единствената цел да направи добро-да спаси Ботевия четник.

Доказателство за добротата, смелостта и благородството на тази необикновена жена от народа получаваме още в експозицията на творбата - първа част на разказа. В страшното и размирно време на робството, когато никой не смее да се опълчи на властника, тя е единствената, която е твърдо решена да постигне своята цел. Желанието й да спаси внучето си е най-добрата мотивация.

На брега на Искъра се разиграва изключително жестока сцена. Турците се обръщат обидно към лютибродчанките: ...свини гявурски", хънзъри", кучка". С нечовешкото си отношение към поробените българки те демонстрират властта си. Писъците на жените символизират многовековните страдания и унижения, на които са били подложени нещастните роби.

Единственият човек, който се осмелява да се противопостави на заповедта на властниците, е една жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста - мъжка на вид". Инверсията в описанието подсказва, че тази челопеченка не е като другите жени, защото притежава борбен и непреклонен дух, съчетан с искрена майчинска обич. Това внушение е постигнато чрез детайла: На ръце държеше едно дете, увито в скъсано чердже." Именно то е причината, заради която тя умолява поробителя да я пусне да премине реката. Животът постепенно си отива от това невинно същество. Всички усилия за неговото спасяване са безрезултатни: не помогнаха бабешки лекове, ни баянета, ни хекеминът във Враца". Останала е само надеждата, че молитвата в Божия храм ще успее да върне живота на полумъртвото дете: Дано света Богородица даде помощ..." Баба Илийца се уповава на своята вяра в доброто, не се отказва, нито се предава, докато не постигне целта си. Челопеченката е непреклонна в желанието си да помогне, последователна е в по-нататъшните си действия, с които се стреми към човешкото добро. То е в душата й и тя е готова щедро да го раздава на всички, изпаднали в беда.

Трогателни са опитите й да разчувства безчувствения турчин, да измоли помощ от безмилостния. Със своята вродена доброта баба Илийца се опитва да се докосне до чувствителната струна в сърцето на немилостивия. Най-накрая тя успява да разчувства турчина и преминава реката.

Искърът, мътен и страшен, е символна граница между две условни пространства. Реката, като в древните митове, разделя сивото ежедневие, примирението и жестокостта на поробителя от саможертвата, вярата и човешкото милосърдие на Базовата героиня.