ИВАН ВАЗОВ - ЕДНА БЪЛГАРКА

ЕТО ТОВА Е БЪЛГАРИНЪТ, ТОВА Е БЪЛГАРКАТА

Иван Вазов е живял винаги с тревогите на своя народ, затова и творчеството му е жив отклик на духа народни. Според народния поет, най-важното за един творец е: Да бъде син на своя народ и на своето време. Това свое твърдение за ролята на писателя патриархът на българската литература доказва на дело във всичките си творби. За него литературата трябва да служи на народа, да му показва доброто и лошото.

В разказа Една българка, както и в много други свои разкази, патриотът Вазов откликва по своеобразен начин на действителността. Тъй като в следосвобожденската епоха писателят вижда само уродливи явления, той обръща поглед към историческото минало от времето на националноосвободителното движение. Чрез разказа Една българка той припомня позабравени идеали, утвърждава ценности, в които вярва. В тази творба авторовият идеал намира ярък израз чрез образа на главната героиня - баба Илийца. У нея виждаме истинска човечност, нравствено величие, скромен патриотизъм. В същото време откриваме и най-искрени чувства - любов към отечеството и хората, съчувствие към страдащите, вяра в човека, които извайват пред нас един образ - нравствено силен и духовно извисен, който не вижда в себе си героя, но фактически носи истински героичното. Това е образът на баба Илийца - жената от народа, за която с пълно право можем да кажем: Ето това е българинът, това е българката!

Срещата на читателя с Вазовата героиня е причина за дълбоки вълнения, предизвикани от достойнствата на старата жена. Целият ход на повествованието открива възхитителните й черти и подготвя, развива и утвърждава симпатията на читателя към баба Илийца. Замисълът си - да открие и утвърди най-характерните качества на народа, Вазов осъществява в интересната композиция на разказа. Съставена от седем епизода, творбата разкрива чертите на героинята постепенно, като всяка следваща картина все по-определено предизвиква възхищението на читателя.

Още в самото начало ние се запознаваме с баба Илийца. Тя е жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста - мъжка на вид. Социалното й положение също е само загатнато от автора: на ръце държи дете, увито в скъсано чердже. Пестеливата й портретна характеристика не пречи бързо да я откроим сред останалите лютибродчанки. Тя вярва в лечебната сила на молитвата и затова е тръгнала към манастира да търси последно спасение за болното си внуче. Но любовта й към детето се слива с живо почувствания дълг и я прави упорита и дръзка в разговора й с турците.

Случайната й среща с непознатия момък в церовата гора в този решителен, съдбоносен за народа момент (не случайно още в самото начало на разказа Вазов уточнява времето и мястото на действието - Следобед на 20 май 1876 г., ден, в който Ботевата чета беше разбита), я разкрива пред нас не само като майка, но и като българка. Личното нещастие нея е направило безучастна към чуждото страдание. Познала в лицето на момъка един от ония, дето ги гонят сега, тя се изплашва силно, но не за себе си, а за него. Човечна и сърдечна, баба Илийца с майчина загриженост и топлота се старае да облекчи участта му - дава му последните си сухи корички, обещава да му донесе хляб и дрехи. Именно съзнанието, че ние сме христиени, т. е. българи, я кара да му се притече на помощ, да го подкрепи и спаси. Като психолог, Вазов улавя и пресъздава душевното състояние на героинята, която в момента има само една грижа - внучето, но още в тази картина плахо се изразява нещо, таено дълбоко в душата й - мисълта, че принадлежи към българския род. Искрената й молитва към небето звучи изключително трогателно. Съчувстваща с цялата си душа на момъка, но безсилна сама да му помогне, тя търси за него божията помощ: Божичко, закрили го! Българин е! Тръгнало е за християнска вяра