ИВАН ВАЗОВ - ЕДНА БЪЛГАРКА

ДЪЛГЪТ СРЕЩУ ЕГОИЗМА

СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ ВЪРХУ ТРЕТИ ЕПИЗОД

Доброта, сърдечност, състрадателност, отзивчивост - това са добродетели, неподвластни на времето, създаващи представа за християнски морал и устойчивост на човешкото общество. Малцина ги притежават, но такива хора винаги будят възхищение и са пример за подражание.

Баба Илийца въплъщава Базовата художествена представа за доброта и ненатрапващо се родолюбие. Тази жена от народа преодолява всички препятствия по пътя в името на едно обещание - свят дълг, който я характеризира като българка и патриотка. Смелото поведение на старата челопеченка контрастира на егоизма и лицемерието на калугера Евтимий.

Мрачната природна картина в трети епизод на разказа е в унисон с душевните преживявания на баба Илийца. В това смутно време на предизвикателства и бунтове, когато на поробения български народ е необходима подкрепа в предстоящите битки срещу османците, Божият храм спи глух и пустинен. Страхливите обитатели на манастира - калугерът Евтимий и ратаят Иван, напълно разкриват своята егоистична природа чрез накъсания диалог. Поведението на търсещата помощ жена буди съмнение у двамата божи служители. Възприемат го като измамно. Себичността кара Божия служител да се оправдава пред въображаеми обвинители, забравил чий наместник е той: ...Нищо тука няма, нищо тук не оставям да припари... Преживеният страх поражда грубата реакция, изразена словесно чрез ругатнята: Да те вземат рогатите! Какво правиш тука, Илийце? Думите му разкриват липса на доброжелателност и неотзивчивост - гняв и възмущение се изсипват върху нещастната жена.

Отсъствието на игумена Вазов използва за създаване на въображаем контраст между неговото - предполага се свято - поведение и оцеляващата, граничеща със страхливостта, позиция на калугера Евтимий и ратая Иван. Отсъстващият игумен е старец милостив и добър българин, а отец Евтимий е коравосърдечен егоист и жесток човек. До безразличното му сърце не стига болката на старата челопеченка от възможната смърт на болното внуче и тай с нежелание прочита молитвата за здраве на детето. Сетивата му са лишени от всякаква състрадателност и съпричастност пред чуждото страдание. Не се свени да приеме парите, скътани с усилия и лишения от старата жена.

Християнската вяра в доброто и поетото обещание пред бунтовника са предпоставка за упоритостта и волята на състрадателната българка пред видимо неотзивчивия духовник. Тя преодолява унижението и се стреми да пробуди родолюбивото чувство в душата на отец Евтимий: Има нещо да ти обадя... Нали сме христиени..." Със същите слова жената успокоява в гората четника, като се стреми да му вдъхне увереност: Ние сме христиени..., защото в съзнанието на българката християнството е условие за доброта и отзивчивост. Християнската вярата крепи духа на българина във вековечната борба срещу поробителите. С нея те отстояват изконното си право на свобода в условията на робство.

Калугерът Евтимий е готов да се отрече като Юда от вярата си: ...какви христиени? Забравил вяра и родова принадлежност, той се е превърнал в слуга на турците, заради егоистичната си надежда да оцелее. Да оцелее като роб! Страх и гняв изпълват сърцето му при мисълта за родолюбивата мисия на българката. Поведението й,