Разказът Една българка е свързан с революционната епоха на подем, в която българинът заявява правото си да съществува като свободен човек. Но историческите събития са само фон, на който ярко се откроява обикновената българка, за която любовта към ближния стои по-високо от мисълта за собствения живот. Базовата героиня не може да прозре идеите на четниците, но може със сърцето си да почувства своето място в мига на изпитание.

За всеки човек доброто е специфична категория, която той определя според собствените си принципи. За Илийца да стори добро означава да забрави собствените си проблеми, да презре страха от смутното време и тъмната нощ, като протегне ръка за помощ на нуждаещия се. Поривът й към добротворчество е дълбоко осъзната вътрешна потребност, която е безкористна и има своите корени в християнското милосърдие и вездесъщото майчинско чувство.

Отношението на героинята към света около нея е загатнато още с появата й. Жената, която е мъжка на вид, има чувствително сърце и молещи очи: говореше умолително селянката и гледаше с голяма тревога в погледа. За останалите жени, обидени и сплашени от турците, е невъзможно дори да помислят да се противят на заповедите, но тя е различна. Вярата й, че във всеки човек има зрънце добро, дори той да държи камшик в ръката си, й дава сили да се бори за своята цел: Аго, за Бога, направи това добро... Жената смело се насочва към най-интимната територия на всяко човешко съзнание: ... и ти имаш деца, и така представата за Бога, децата и доброто се преплитат в отчаяните й молби, които, колкото и да не е за вярване, достигат до сърцето на турчина.

Начинът, по който Илийца се бори, за да достигне до сърцето на агата, да го накара да разбере, че и тя е човешко същество, че страда и има нужда от помощ, доказва силата на вярата й в хармонично устроената човешка природа. По линията на милосърдието започва да се развива действието в разказа. Разбеснелият се властник тушира стореното добро с презрителното: Ай, влазяй, магарице!. Авторът насочва вниманието си към българката, способна на отчаяни решения, вслушвайки се в сърцето си. Дори и природната картина е в унисон със спокойствието, обзело Илийчината душа, след като агата разрешава да се качи в лодката. Искърът е сребърен от вечерните лъчи на слънцето, което през облаци отиваше да се скрие зад канарите на бърдото. Хармонията на умиротворената при залез майска вечер се съчетава с относително постигната хармония в човешкия свят, в който цари насилие.

Желанието на възрастната жена да стори добро, когато среща момъка, не се ражда веднага. Най-напред се пробужда майчиното чувство, след това идва появата на човещина в дните, когато мъжете са се изпокрили, а историята разказва за позорни предателства спрямо изпаднали в беда четници. Да окаже помощ на пострадалия е вътрешен порив на българката, която веднага съзира лицето на непознатия - измахнато и бледно. Завладяна от парещата болка за гаснещия живот на внучето, Илийца е разтворила сърцето си и за чуждото страдание. В лицето на този странен момък тя разпознава един от ония, дето ги гонят сега!, но досещането не изпълва със страх душата й. Уплахата, която за миг я обзема, е по-скоро за момъка, който е в опасност, защото турците бродят наоколо.

Проявите на съчувствие и механизмът на зараждането на идеята за необходимостта