ИВАН ВАЗОВ - ЕДНА БЪЛГАРКА

БОЖИЧКО, ЗАКРИЛИ ГО, БЪЛГАРИН Е...

СЪЧИНЕНИЕ - РАЗСЪЖДЕНИЕ

II епизод

Разказът Една българка е художествено пълноценно произведение, чиито достойнства му отреждат трайно място в литературната ни класика. Чрез образите на главната героиня и на другите действащи лица Вазов успява да проникне в глъбините на народната душа, проявяваща се с най-светлите и тъмни страни в историческо време, когато изборът на поведение е само с положителен или с отрицателен знак. Да се помогне на един отчаян бунтовник, откъснат от разбитата чета на Ботев, е подвиг, а безучастното дистанциране от драматичните събития, които са последица от поредния неуспешен полет към свободата - предателство.

В произведението е обобщен образът на българката като духовна опора на най-смелите, най-дръзките бунтари срещу робството. Заедно с майчиното си мляко, тя е закърмила синовете си с непокорство, но умее да цени и защитава живота им всеотдайно, до пълно себеотрицание. Да се съхрани българското и вярата в доброто - това са основните подбуди, които карат баба Илийца да бърза с утроена сила към манастира, поела отговорността за спасението на два човешки живота. В отношението й към съдбата на Ботевия четник се разкрива нравствената красота на тази обикновена и в същото време изключителна българка. Затрогващото милосърдие, чувството за майчин дълг и съзнанието за родова и религиозна принадлежност придават не само национална, но и общочовешки значима стойност на нейния образ.

Тези висши, ненакърнени от робството добродетели на българката са разкрити по художествено убедителен начин във II епизод от повествованието. По ретроспективен път, чрез спомена на героинята за преживяното, Вазов възстановява събитието, пропуснато в хронологичния ред на повествованието. Това е срещата й с бунтовника в церовата гора. Композиционното решение на писателя дава възможност на читателя да вникне в богатството от чувства на баба Илийца, да вижда страданието през нейните очи, да прозре в смисъла на саможертвата на Ботевия четник чрез простонародно изречената, затова и толкова убедителна оценка: ... божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става.

Особено дълбок е психологичният усет, с който Вазов мотивира решението на баба Илийца да направи всичко необходимо, за да спаси живота на бунтовника. Ето, пред нея изскача някакъв момък в чудати опнати дрехи, лицето му е измахнато и бледно. Първата му реплика е молба за хляб. Най-естествената човешка реакция в случая е уплахата, но тя е мимолетно проявление на слабост, защото при вида на страданието у старата жена веднага проговаря майчиното чувство. Подава на бунтовника сухите корички, останали в торбата й - забравила е да вземе хляб. След инстинктивно проявената доброта идва ред на съзнателните й действия за спасението на момъка, когото вече е приела като свой син. Преценява трезво възможностите да го нахрани и укрие. Ние сме христиени - казва баба Илийца, по-скоро, за да обнадежди търсещия помощта й, отколкото да убеждава себе си в необходимостта от милосърдие. То е нейна същност. Едва по-късно, когато се отдалечава от мястото, в душата й просветва надежда в по-личен план. Доброто поражда добро: Белки и бог се умилостиви и да поживи детето. Проговаря и чувството за родова принадлежност, неразривно свързано с християнското й съзнание. Абстрактната идея за спасението на човешкия род чрез Христовото жертвоприношение в мислите на