Години след написването на разказа Една българка Вазов споделя, че първоначалното му заглавие е било Челопешката гора, с което е публикуван за пръв път през 1899 г. в списание Българска сбирка". Повод за художествено претворяване образа на баба Илийца е едно пътуване до връх Вола във Врачанския Балкан, където според думите на писателя: ходих да видя мястото на Ботевата гибел, и в едно ханче му разказват за подвизите на тая българка. Докато в центъра на първоначалния вариант на разказа е била само случката, първото заглавие си е съвсем подходящо. След преработката му обаче през 1902 г. Вазов променя заглавието на Една българка, защото иска да насочи вниманието на читателите именно към главната героиня. На изнесените от Захари Стоянов в Записки по българските въстания примери и обобщения за предателството на българските овчари спрямо пръсналите се из Балкана въстаници и Ботеви четници, той иска да противопостави един красноречив случай на съпричастност към тяхната съдба, с който да реабилитира българското име и да остави своята героиня като пример за потомците.

Вазов възвеличава постъпката на тази добра, искрено религиозна, смела и родолюбива жена, която се опитва да спаси един от Ботевите четници, за да я открои сред другите герои на разказа. Качествата, които проявява баба Илийца, я отделят от многото подобни на нея български жени. Тя на пръв поглед е обикновена като тях: добра майка и християнка. Но обаче баба Илийца е необикновена като личност. Тя забравя себе си и собствената си безопасност, за да помогне на изпадналия в беда бунтовник. При това авторът на няколко места в разказа пряко или косвено внушава изключителността на нейното поведение в сравнение с това на някои от героите. Затова баба Илийца не може да бъде считана за събирателен образ на всички българки от онази епоха, за една от многото, а трябва да бъде сравнявана само с тези, които са били способни на подобна саможертва. Тя е една необикновена българка, достойна за възхищение, и в това се крие истинският смисъл на новото заглавие, което Вазов слага на разказа си.

Точното посочване на времето и мястото на действието в разказа Една българка (след обед на 20 май 1876 г. и на левия бряг на Искъра, срещу Лютиброд) придава достоверност не само на случилото се през този ден, но говори и за реалното съществуване на главната героиня, която предстои да се появи. Читателят неусетно е въведен в онова смутно време след гибелта на Ботев и разгрома на неговата чета, когато из Врачанския Балкан и околните села сноват шумни потери. В такова смутно време само някои жени продължават да ходят пак по кърските работи, а страхът от турските гонения кара мъжете да се изпокрият по къщите и да не смеят да излизат. Скупчените на брега на Искъра селянки търпеливо чакат ладията, с която да пресекат реката, но появата на две конни заптиета осуетява това тяхно намерение. С викове, ругатни и размахани за удар камшици те разгонват жените, които с писък се разбягват. И в този момент се появява баба Илийца: жена около шейсет-годишна, висока, кокалеста-мъжка на вид, с болното си внуче на ръце, която, вместо да се стъписа от разигралата се пред очите й сцена, тича към турците. Единствено тя има дързостта да не зачете заповедта им никой българин повече да не се качва тоя ден на ладията, както и да се осмели да ги спре и да им