ЕДНА БЪЛГАРКА

АФЕРИМ, БАБО, МАШАЛЛАХ!

Иван Вазов е писател, чието творчество е пропито от мисълта за Родината. България, българинът, българското - това е центърът на неговата вселена. Тези думи на литературния критик Милена Цанева най-точно подчертават идейната и тематична насоченост на Базовите произведения. Неслучайно един от най-хубавите разкази на народния писател носи заглавието Една българка. Образът на баба Илийца въплъщава родолюбието и смелостта, майчината обич, загрижеността и жертвоготовността на българката от епохата на националноосвободителната борба.

Нравствена красота на обикновената българска жена е художественото основание за авторовото възхищение: Аферим, бабо, машаллах Това са думи на благодарност, на благослов, избрани от Вазов за мото на разказа.

Със същата песенна възхвала в миналото народният певец е изразил почитта си пред духовната сила на българската майка, отгледала онзи юнак Стоян, когото турци на два го пътя вардили, / на третия го хванали.

Дори враговете, смаяни от нечуваната сила и безстрашие на хайдутина, необичайно щедро и искрено благославят майка му: Аферим, бабо, машаллах! Още един такъв да отгледаш!

Стояновата майка от народната песен е близка до Вазовата героиня баба Илийца. Те сякаш се сливат в един образ - образа на българката с нейната безгранична майчина обич и преданост, доброта и човечност, патриотизъм и готовност за саможертва. Затова благодарствените слова от народната песен звучат със същата сила като мото към творбата на Вазов. Само с три думи един писател и цял народ изразяват огромната си признателност към българката. Не би могло да се намери друго, така кратко и толкова вълнуващо обръщение. То сякаш не е нарочно търсено, а избликва спонтанно от душата.

Възторженото чувство е породено от постъпките на базовата героиня. Като истинска българка и християнка, тя извършва подвиг в дните на погром на Априлското въстание. Помага на ранен бунтовник от Ботевата чета, тръгнал да жертва живота си в името на свята цел. Старата жена приема момъка като свой син. Сърцето й е изпълнено с човечност, топлота и отзивчивост към чуждото страдание.

Писателят изгражда образа на своята героиня, проследявайки действията й. Използвана е портретна, психологическа и речева характеристика. Още с външния си вид баба Илийца се откроява сред другите жени - висока, кокалеста, мъжка на вид. Портретното описание създава усещането за физическа сила. Това впечатление се допълва от постепенно разширяваната в сюжетното развитие на разказа представа за нравствения облик на героинята. Упорита, смела и съобразителна, единствено тя сред скупчените на брега селянки дръзва да моли турчина да я вземе в ладията. Обръща се към него със затрогващи думи и успява да умилостиви сърцето му. Старата жена знае, че на всяка цена трябва да премине реката. В постъпките си тя се ръководи не само от желанието да спаси болното си внуче, но и от стремежа да помогне на българския бунтовник, когото случайно среща в гората на път към Искъра. Виждайки бледото, изпито лице на четника, тя решава да направи добро клетнику. Всички следващи действия на баба Илийца са подчинени на това решение. Душевното й състояние е разкрито чрез трескавите мисли: ....Божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става.

Патриотичното и религиозното чувство у българката се сливат в едно. Тя е готова да помогне в името на християнската вяра и в името на всичко българско. Възхищение буди храбростта на тази жена, която нито за миг не се колебае. Дори не помисля да предаде бунтовника на турците, макар да знае, че навред цари смут и тревога. Майчиното чувство, заговорило в сърцето й, я изпълва със сила и твърда решимост да се бори, за да спаси, ако