ИВАН ВАЗОВ - "ЧИЧОВЦИ"

Интерпретация

На Георги Тодоров Ценков

В предосвобожденската епоха Вазов вижда и великото, и смешното. В неговите повести тези две категории са отделни етапи от развоя на народната психология, от еволюцията на стремежа към свобода и духовно възраждане на нацията. И ако в Немили-недраги писателят е привлечен преди всичко от великото, а смешното е на заден план - естествена проява на самия живот, то в Чичовци смешното решително доминира. То е основен тон в произведението, то е в атмосферата на изобразения свят, в същността на отделните герои, в стила на живот, в манталитета, нравите, разбиранията - с една дума - във всичко. Комичното в Чичовци не е самоцелна игра на ситуации и реплики. То има много по-дълбок смисъл и точно неговата естетическо-психологическа и национално-обществена същност определя значимостта на творбата. Зад смешното и дребнавото, зад делнично нищожното прозира пробуждането на един народ: първоначалният досег до най-модерните и актуални повеи на времето, любопитството към света зад пределите на малкия градец, към новите идеи, проблеми, конфликти, събития, които рефлектират из калдъръмените улички не комично, а направо карикатурно. Смешното в Чичовци е наивно примитивната форма, в която се изявяват детските стъпки от главоломния духовен ръст на нацията.

Вазов е надарен с усет към комичното. Сам казва: Весела беше майка ми... Разказваше весели анекдоти... И аз съм наследил нещо от нейния безобиден хумор. Но Вазовият хумор не се оказва чак толкова безобиден, след като съгражданите му поискали да го съдят за карикатурните портрети в Чичовци. Читателят обаче възприема повестта в цялото й богатство, днес с все по-нарастващо убеждение, че тя е между художествено най-значимите произведения на патриарха на българската литература. Вазов е писател с онази свобода на перото, която идва от самочувствието на таланта; той няма с какво да се съобразява, убеден е - нищо не може да помътни неговите български образи и картини. Дори пародията, дори шаржът! Не се колебае да осмее героите си. Но към чичовците не е злобен, просто снизходителен, в редица случаи дори опрощаващо умилителен. След излизането на книгата Вазов сам се удивява как е дръзнал така да осмее съгражданите си. Зад Мичо Бейзадето, Иванчо Йотата, Хаджи Смион, Иван Селямсъза, господин Фратю, Мирончо, поп Ставри... се крият... живи типове, които всеки може да познае по онова време.

При Вазов смешното се ражда на битова основа. В Чичовци комизмът властва неограничен, преливащ от лек хумор до парлива пародия, преминаващ от ред в ред, от страница в страница, от герой в герой, за да се разгърне във всеобща атмосфера. Тук комизмът не е толкова в ситуацията, колкото в характера на героите. Той е своеобразна житейска философия, елемент от националното светоусещане като усет към смешното, средство за характеристика на литературния персонаж, за само-изявата му, специфична мимикрия на героите, самозащита. Но това е и акцентирана авторска позиция, на пръв поглед еднолинейна, всъщност извънредно усложнена: многопосочно нюансирано отношение, оценка, опрощение, незлоблива, изпълнена с насмешка, но и с милост присъда, неминуема при интелектуалния ръст на времето. Комичността всъщност е дистанцията автор - герой, онзи висок бряг, от който Вазов следи своите герои - Селямсъза и