БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК- СТРАСТНА

ВЪЗХВАЛА И ПЛАМЕННА ЗАЩИТА

НА РОДНОТО СЛОВО

Одата Българският език е сред най-популярните творби на патриарха на българската литература Иван Вазов. Написано като отговор на обвиненията за грубост и немузикалност на родното слово, стихотворението се превръща в категорично доказателство за съвършенството на речта ни . Искрен и истински патриот, Вазов не може да остане равнодушен към каквото и да е обвинение, свързано с България.

Одата е патетична възхвала и пристрастна защита на родното слово. В полемика с хулителите на езика се доказва неговата святост, историческата му мисия, нравствената и естетическа ценност, творческата му мощ. Българското слово е духовния дом на националното битие. В неговата вечност и в достойното му бъдеще вярва поетът, посветил се да служи в храма на родния език.

Още във встъпителната първа строфа Вазов създава одухотворен образ на българското слово. Съзнанието за светостта на езика и за родовата принадлежност на говорителя, е подчертано чрез инверсията на определението език свещен на моите деди. Дълбоко изстрадана е съдбата на родното слово през вековете: език на мъки, стонове вековни , затова посегателството към българския език е кощунствено. Това е майчиният език, език на тая, която ни е родила за ядове отровни. Светият образ на майката и родният език се сливат и който отрича едната част от това неразривно цяло, отрича и опорочава и другата. Анафоричното повторение на език, съпътствано с изрази, които внушават неговата святост, още в началото на творбата настоятелно предизвиква размисъл върху основния проблем за дълга и отговорността към родното слово. Няколко стиха само са нужни на поета, за да призове националната памет на читателя. Не само историческото битие, но и изстраданата история но родния език правят българското слово свято. В своя дълъг път на развитие българският език се утвърждава не само като нравствена, но и като естетическа ценност.

Но не само защото е част от родното, от най-съкровеното за всеки човек, а и защото се отличава с красота и съвършенство, българският език буди възторг. Това е и водещото чувство във втора и трета строфа от стихотворението. Лирическият говорител изразява отношението си чрез определението прекрасен, отново чрез инверсия - поставено след обръщението език. Използваният от Вазов глагол пощади разкрива нежността на родното слово и акцентира върху необходимостта то да бъде закриляно. Езикът е представен като великолепно живо същество,