ИВАН ВАЗОВ - БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

ЗАЩИТА И ВЪЗХВАЛА НА РОДНАТА РЕЧ

Олимпиада по БЕЛ, София

Вазов е болезнено чувствителен към всичко, свързано с национално-историческата ни памет и с опазване на родовото ни самосъзнание. Поетът написва стихотворението Българският език, за да защити опазения през вековете език свещен на дедите ни с гражданска и родолюбива страст, характерна за цялото му творчество. Отрицателите на родното слово - апологети на модни езици у нас в края на миналия век или отчуждили се от националните ценности псевдоинтелигенти, изразяват съмнение в творческите възможности на езика ни, отричат способността му да възпроизведе сложните извивки на мисълта и чувствата. Със силата и красотата на собственото си поетическо слово Вазов не само осъжда низостта на хулителите и клеветниците на родния език, но доказва и неговата съзидателна мощ.

Завладян от идеята за отношението към родното слово като ценност, чрез която се проявява съкровената същност на човека, поетът създава художествен образ, който разкрива светостта, естетическата мощ и значимостта на родния език. Натоварено с високата мисия -да бъде обединител през вековете, да изгражда духовното битие на българския народ, сега словото на дедите ни е охулено и опетнено. Увлечени в ругателство ужасно, модно, отрицателите му са слепи за неговия чистий блясък. Затова с чувство за дълг и отговорност на гражданин и поет, Вазов си поставя благородната задача да го защити, разкривайки неговия прекрасен образ. Чрез въздействието на поетическото слово българският език се самодоказва, убеждавайки читателя, че крие в себе си неподозирана красота и изразителност, с което предизвиква възхищение и родолюбива почит.

Родният език изгражда духовната същност на човека, съставена от ценностите, унаследени от предците му, от историческата памет на народа му. Личността формира своето АЗ, открива света и мястото си в него единствено чрез мъдрото слово на предците. Затова то изисква синовна почит и признателност, стремеж за опазването му от недобронамерените и недобросъвестните към родния език. Тези внушения Вазов постига, като одухотворява образа на българския език. Той е участник в поетичен диалог. Лирическият говорител общува пряко с езика, обръща се директно към него, сякаш е живо същество. Създава се впечатление за жива връзка между поет и слово, за синовно преклонение пред родното:

Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не - за ядове отровни.

Съзнанието за святост на езика и за родова принадлежност към него на лирическия говорител са изразени чрез инверсията на определението свещен в първия стих на творбата: Език свещен на моите деди. Дълбоко изстрадана е съдбата на родното слово през вековете: език на мъки, стонове вековни. Затова посегателството към българския език е кощунствено, причинява ядове отровни. Анафоричното повторение език, съчетано с изрази, които внушават неговата святост, още в началото на творбата настоятелно предизвиква размисъл върху основния проблем - защитата на родното слово е дълг и отговорност на всеки българин. Няколко стиха само са нужни на