Вазов обича, цени и владее до съвършенство българския език, което му помага да се изяви като един от неговите безспорни първомайстори и ревностни защитници. В редица популярни стихотворения, в множеството лирични отклонения в различни произведения и в статията си Нашият поетичен език той изразява емоционално и аргументирано отношението си към толкова актуалните по негово време езикови проблеми. Сред най-вълнуващите и запомнящи се творби на тази тема е стихотворението Българският език - една малка ода, в която Вазов още през 1883 г. утвърждава родния език като непреходна ценност, съхранила духа на народа и даваща му правото да се определи като нация.

Връзката роден език - човек, защитена така блестящо в стихотворението, доказателствено интерпретира тезата, че езикът е духовната същност на човека. Той е носител на ценностната му система, определя националната му принадлежност. В този смисъл езикът се схваща като един от първите по важност белези на народностното и националното самосъзнание. Родният език хвърля мост към миналото на човека, носи и предава колективната народна памет през вековете с първите думи на майката и с първото формирано съзнание за родина. Това са доводите на лирическия говорител в Българският език, идентичен със самия поет. Той разкрива значимостта и характера на връзката роден език - човек, като възхвалява и защитава българския език от необоснованите нападки, представя го пред съвременниците си и идните поколения като непреходна личностна и национална ценност.

Първият идейно-емоционален център в тази творба, който проследява във времето връзката човек - роден език, се определя от израза Език свещен на моите деди. Лирическият говорител търси поетични аргументи за значимостта на езика най-напред в неговата същност като национално-историческа категория. Родният език е свещен за всеки човек, но за българина той е бил и пазител на народността му през вековете, а в епохата на Националното възраждане става един от критериите за национално самоопределение. Драматичната историческа съдба на българския народ намира отражение и в езика. Времето търси своя смисъл. Трагизмът на миналото е назован чрез езика. Той съдържа много повече думи за мъка и болка, отколкото за радост и забава:

Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не - за ядове отровни.

Родният език е не само носител на духовността и историческата памет на народа, но и най-свидното притежание за всеки човек. В цитираната строфа лирическият говорител много пестеливо, но развълнувано пристрастно изразява синовното си чувство с определението: език на тая, дето ни роди - т. е. на рождената майка и на майката-родина. Любовта към майката, дала живот, е любов и към родния език. Внушена е идеята за защита на всичко родно. Една от неговите ценности е езикът. Възхвалата и защитата на българския език е всъщност и основната идея на творбата. Вазов завладява читателя със силата на искреното патриотично чувство, убеждава с логическите инструменти на поетичните послания, възходящо градирани, които с всяка следваща строфа се обогатяват с нови смислови и емоционални нюанси.

Въображаемият диалог-полемика, който води лирическият говорител с хулителите на българския език, разчупва рамките на традиционната ода. В Българският език утвърждаването на значимостта на връзката роден език - човек, на необикновената роля на езика за българина специално и на езиковото богатство, което той притежава, се постига не с