ИВАН ВАЗОВ - БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК"

РОДНОТО СЛОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ВАЗОВ

Обичта към България и към всичко, което се включва в понятието Родина, определя насоките на Вазовото творчество. Отечеството за твореца е онзи свещен идеал, в името на който човек трябва да живее, да работи, да се бори и дори да даде най-скъпото - живота си. Посветил се в служба на Родината, с чувство на удовлетворение в края на живота си Вазов ще заяви:

Живота любях, но не го окрадох. Българийо, аз всичко тебе дадох.

България - това е историята и героите от миналото, новостроящият се живот след Освобождението, съхраняването на свободата и националните добродетели, това е омайната природа и родното слово. За твореца езикът е огромна ценност, защото е част от българщината, защото предава националната памет през вековете и защото е гаранция за бъдещото духовно развитие.

Живял в две епохи - възрожденската, изпълнена с борба за национална свобода, и следосвобожденската, в която идеалите на героите са забравени и са заменени с духовно безразличие, Вазов с болка приема поругаването на историята и езика ни. В стихотворението Българският език поетът не скрива чувството си на гняв към хулителите на езика и на възторг от неговата творческа мощ.

Родното слово заслужава своето достойно място в съзнанието на народа. То е не само мелодично и богато, но осъществява дълбоката връзка между поколенията и препредава народната памет. Езикът трябва да се пази и разбива, защото е част от онова, което изгражда представите за родното пространство.

Вазов насища одата си със силни и противоречиви чувства - обич и възхищение, гняв и презрение. Той не може да остане безразличен към съдбата на езика, защото като поет най-добре съзнава силата и значимостта на словото. Воден от дълга си на гражданин и творец, Вазов с гордост защитава родния език, като разкрива неговата изразителност, мелодичност и богатство. Със своето поетично дело той доказва съзидателната мощ на българската реч. Така дава урок по родолюбие не само на съвременниците си, но и на всички идни поколения.

Изградено като мислен диалог с езика, стихотворението създава впечатление за жива ненарушима връзка между поет и слово. Езикът е олицетворен и към него Вазов се обръща с почит:

Език свещен на моите деди, език на мъки, стонове вековни...

Езикът е този, който съхранява българщината през дългите векове на робство - векове на страдания, унижения, гнет и мъка, на унищожаване на българското самосъзнание. Благодарение на езика българският род е оцелял и затова за поета той е език свещен. Той е свидетел на трагичната история:

език на мъки, стонове вековни...

Инверсиите - характерно изразно средство за стихотворението, подчертават силата на авторовите чувства. Езикът осъществява най-съкровената връзка за човека - с майката и родината:

език на тая, дето ни роди за радост не - за ядове отровни.