ИВАН ВАЗОВ - БЪЛГАРСКИЯТЕЗИК

НРАВСТВЕНАТА И ЕСТЕТИЧЕСКА ЗНАЧИМОСТ НА РОДНИЯ ЕЗИК

Болезнено чувствителен към всичко, свързано с националноисторическата ни памет, с опазване на родовото ни самосъзнание, Иван Вазов откликва с характерната за творчеството си гражданска и родолюбива страст на някои недостойни хули по отношение на българския език. Отрицателите на родното слово - апологети на модни езици у нас в края на миналия век или отчуждили се от националните ценности псевдоинтелигенти - изразяват съмнение в творческите възможности на езика ни. Със силата и красотата на собственото си поетическо слово Вазов не само осъжда низостта нахулите и клеветите за родния език, но доказва и неговата съзидателна мощ.

Завладян от идеята за отношението към родното слово като ценност, чрез която се проявява съкровената същност на човека, поетът създава художествен образ, който разкрива светостта, естетическата мощ и значимостта на българския език. Но словото на дедите ни, натоварено с висока мисия - да бъде обединител през вековете, да изгражда духовното битие на един народ - сега е охулено и опетнено. Увлечени в ругателство ужасно, модно, неговите отрицатели са слепи за чистий блясък на българския език. Затова с чувство за дълг и отговорност на гражданин и поет, Вазов си поставя благородната задача да разкрие неговия прекрасен образ. Чрез въздействието на поетическото слово българският език се самодоказва, убеждавайки читателя, че крие в себе си неподозирана красота и изразителност, с което предизвиква възхищение и родолюбива почит.

Чрез родния език се изгражда духовната същност на човека, съставена от ценностите, унаследени от предците му, от историческата памет на народа му. Езикът на родното слово е средство, с което личността изгражда своето АЗ, открива света и своето място в него. Затова е свят и изисква синовна почтителност и признание, изисква грижи за опазването му от недобронамерените и недобросъвестните към него.

Тези внушения за родното слово Вазов постига, като одухотворява образа му чрез прякото обръщение на лирическия говорител в началните строфи. Създава се впечатление за жива връзка между поет и слово, за синовно преклонение пред изначално родното. Съзнанието за светостта на езика и за родовата принадлежност на говорителя, което го ангажира, е подчертано чрез инверсията на определението - език свещен на моите деди. Дълбоко изстрадана е съдбата на родното слово през вековете (език на мъки, стонове вековни), затова посегателството към българския език е кощунствено, причинява ядове отровни. Анафоричното повторение на език, съпътствано с изрази, които внушават неговата святост, още в началото на творбата настоятелно предизвиква размисъл върху основния проблем - за дълга и отговорността към родното слово. Няколко стиха само са нужни на поета, за да възкреси в националната ни памет не само историческото ни битие, преминало в стонове вековни, но и изстраданата история на езика ни, на когато е съдено да бъде отстояван с апостолска всеотдайност от светите братя и техните последователи, а сега - от поета. Език с такава въздействаща сила, с такава образна асоциативна мощ не може да бъде неизразителен - с него може да се засвидетелства религиозна почит