ИВАН ВАЗОВ - БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

ЕЗИК СВЕЩЕН НА МОИТЕ ДЕДИ

Като творец и верен син на своя народ, Иван Вазов смята за свой неотменим дълг и призвание да работи всеотдайно за утвърждаването на онова родолюбиво чувство, без което е невъзможно да съществува България, българският род и неговото слово.

В стихотворението си Българският език народният поет е изразил с естествено вълнение своето отношение към родния език като свята ценност, която отбелязва принадлежността и връзката ни с българския народ и българската земя, с нашата история и съдба.

Още в началото на творбата, която по своя жанр е ода, зазвучава гордо, изречено с достойнство, определението език свещен на моите деди. Именно със съзнанието за светостта и древната история на езика ни Вазов отправя своя гняв и болка към чуждите и нашите, които се опитват да охулят и отрекат достойнството на родното ни слово.

Величието и трагизмът на българската съдба винаги са сплетени в едно, а езикът е естественият изразител на тази съдба. Затова гой е и език на мъки, стонове вековни.... Това е език на майката и Родината, съединени в съзнанието на българина напълно естествено. Градацията на понятието език засилва неговото важно значение. Това се постига чрез анафоричното повторение на думата, съчетано с местоименните форми, к0ито подчертават, че той е символ на родното и знак за дълголетна история. Лирическият говорител не скрива болката си: мъки, тонове вековни, ядове отровни, но същевременно с това подчертава изстраданото право на българския народ да има свой език като своя родова идентичност.

Емоционалната сила на реторичните въпроси е най-точният израз на Базовата гражданска и творческа позиция към общия позор. Само така може да се определи жалкото, низкото падение, до което достигат клеветите и грозните нападки над един мелодичен и изразителен език, затъмнен несправедливо от хулителите си:

Език прекрасен, кой те не руга и

кой те пощади от хули гадки?

Вслушал ли се е някой досега

в мелодията на твоите звуци сладки?

Епитети като език прекрасен, звуци сладки насочват към искрената обич и преклонение на Вазов пред родния език, подчертани чрез използваната инверсия. Противопоставянето по смисъл на хули гадки и език прекрасен позволява да се види ясно емоционалната насока на стиховете. Не може да се приемат спокойно и безразлично обвиненията, които дори нямат достатъчно основание. Лирическият говорител влиза в полемика с хулителите на родното слово, като отправя пряко реторичните въпроси, изпълнени с родолюбив патос. В тях звучи и възмущение от това, че отрицателите на българския език не познават достойнствата му: Вслушал ли се е някой досега... , Разбра ли някой...

Ясно се усеща нараненото чувство на национална гордост и достойнство заради неразбирането, с което се отнасят недоброжелателите към българския език.

Възклицателният изказ спомага за точното възприятие на водещите чувства по отношение на родната реч. Чрез разнообразието на изразителните епитети в съчетание със съществителните имена се достига до емоционалната кулминация:

... колко хубост, мощ се крий

в речта ти гъвкава, звънлива