Иван Вазов, Българският език

Вазов се утвърждава като творец в годините непосредствено преди Освобождението, когато националното самосъзнание, родено през Възраждането, празнува своята зрелост. Висша проява на това съзнание е възрожденският патриотизъм като култ към всичко българско-към българската земя, към народа, към родния език. В поезията му родолюбивото чувство се извисява до религиозното: България е свещена и родина света, свещени са народните жертви, свещен е и езикът на нашите деди. Абсолютната ценност и светост на това триединство определя благоговейното отношение на народния поет към всяка от съставките му. Затова още в първите години след Освобождението той порицава равнодушието към родната земя /Отечество любезно, как хубаво си ти!/, а скептичните оценки за нашето минало и език, засягащи националното ни достойнство, той отхвърля чрез страстна полемика /Опълченците на Шипка, Българският език/.

Стихотворението Българският език Вазов създава през 1883г. и го преработва след близо тридесет години, за да го включи в пълното събрание на съчиненията си /1911/. То е близко до одата Опълченците на Шипка не само по времето на създаването им, но и по своя патос, който съчетава възхвалата и прославата , характерни за одата, със защитата, опираща се главно върху логическите доводина полемиста. Тезата, срущу която воюва стихотворението Опълченците на Шипка, е вградена в самия текст: нака таз свобода да ни бъде дар. При стихотворението Българският език тезата на опонента е изложена в V-V строфа, но още заглавието насочва към нея чрез бележка под линия, която би могла да бъде и епиграф на творбата: Написаното в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, които пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи! И това не е единствената отлика между двете творби. Докато в лирическото встъпление на Опълченците на Шиепка тезата и контратезата са изложени последователно, в обособени контрастни части, в Българският език те се редуват и противопоставят по протежение на целия текст. Той се изгражда върху непрестанното им сблъскване, в което надделява ту апологията на родния език, ту гневно-саркастичното осмиване на хулителите му.

В първите строфи на стихотворението доминира възхвалата. Четири от стиховете започват с думата език, която свързва текста със заглавието и темата на творбата. В такъв смисъл език е тематична /ключова / дума, която в следващите отрязъци на текста се появява многократно чрез синоними /реч/ и чрез условно назоваване: мелодья, звуци, звукове. Честото повторение на език съсредоточава вниманието на читателя върху смисъла на думата и в същото време активира нейните определения, които характеризират езика като национална духовна ценност и изразяват отношението на поета към тази ценност. Основната негова теза вероятно би могла да бъде изразена и само с един от епитетите свещен или прекрасен, защото всеки от тях сам по себе си означава най-висока степен на ценност-религиозна и съответно естетическа. Но поетът е предпочел натрупването на характеристики, които взаимно се допълват и осветяват, за да изтъкнат неделимостта на езика от историческата съдба на народа / език на мъки, стонове вековни, език страдални/ и неговото интимно-съкровено значени за отделната личност /език на дедите, език на майките/.Художествената значимост на повторението се повишава от факта, че