Иван Попов

НАШИТЕ МАРКОВСКИ ПРОЦЕСИ

(застрахователен трилър за младши научни сътрудници)

1. ПОНЕДЕЛНИК

- Ей, Лука, каква беше тази мадама, дето мина оттук с шефа ти преди малко? - попита вехтият портиер, който се подпираше на стената до входа на института, припичайки се на обедното слънце.

- Не съм Лука, а Тома - отвърна му Тома. - За каква мадама говориш?

- Много красива булка - каза портиерът, - руса, дългокрака и с ей такива балкони. Той, професор Дамгов, все с хубави жени ходи, засукани, ама тая беше... Откъде я е хванал, а? Такива мадами при нас в института не идват, не са по джоба на нашите хора, може би само на ония от "ЯТАГАН"...

- Стой! - сепна се Тома. - Ти кога видя шефа ми?

- Ами ей сега влезе в института заедно с булката, преди няма и минута. Ти защо питаш?

"Появил се е!" - загря изведнъж Тома. Цялата му сънливост моментално се изпари, той изкатери с два скока стълбите пред входа и хукна по коридора към кабинета на професора. "Ех, че шанс се откри - мислеше си той, - а ако не се бях забавил да си купя вестник, щях да го засека направо на входа..." И изведнъж Тома ядосан се плесна по челото и се затича назад. Беше изпуснал да попита за най-важното.

- Ей, а как изглежда шефът ми, как да го позная? - извика той, но на площадката пред входа вече нямаше никой.

Портиерът беше изчезнал. Тома се огледа наоколо: портиерската стаичка беше празна, а навън не се виждаше жива душа. Само няколко проскубани песа, целите на бели петна, сякаш мутирали от радиацията, се мотаеха между паркираните отпред коли - лъскавите лимузини на хората от обединението "ЯТАГАН" и старите, ръждясали, а някои и вдигнати на трупчета, трабанти и москвичи на институтските служители. Просто чудно, мислеше си Тома, как един сто кила мъж на шейсет и нещо години може да пропадне вдън земя само за броени секунди. "Да не се е