Иван Пейчев

Ранните му стихове отчетливо издават силното на места непретворено Далчево влияние и показват очевидни прилики с лириката на Вутимски. Ранната му творба Приказка за грош (1975 г.) е най-силното доказателство за яркото въздействие на Далчевите художествени открития и същевременно показва как Иван Пейчев интерпретира характерни за Далчевата лирика мотиви, стремейки се те да зазвучат още по-предизвикателно. Стихотворението отпраща към различни Далчеви творби и мотиви:

Сега съм тъжен и привикнах

да бъда сам и непотребен.

Сходни в смислово-емоционалните си внушения са и стиховете, които довеждат самотата до самоотчуждение, до безразличие към себе си в едно съществуване:

Привикнах даже и със себе си

и никога не чакам никого.

Както в Далчевата Повест в живота няма събития, той е равен и повторяем, в него времето е спряло, мъртво, ненаселено, неусмислено от живи човешки контакти. Могат да се проследят и други интересни реминисценции на Далчевата лирика:

Не съм момчето с тъмни къдрици,

с усмивка и шега на устните,

оплешивях от много мъдрост

и от римувани безсмислици.

Ясна е близостта със Съдба на Далчев:

И ти си дете (почти не вярваш),

и ти си имал къдри от злато

Мотивът за безвъзвратно изгубеното детство с неговата наивност, честота, чудеса е общ за поетите от 40-те години. Иван Пейчев лишава интерпретацията на този мотив от елемента на чудесното детството тук не е чудо-откровение на света, нито носталгично обагрено минало. Носталгията е подтисната. Творбата сплита в едно мотивите за самотата, (по)знанието, творчеството.

Сривовете в поетическия език на Иван Пейчев нямат премислен характер, за разлика от Богомил Райнов и Валери Петров. Приказка за грош се завръща към мотивите за самотата и смъртта, в чиято интерпретация отчетливо се виждат реминисценциите от Далчевата лирика:

Живота ми е станал навик,

при туй не лош и грозен,

а може би аз съм забравил

и съм умрял, кой знай,възможно е.