Основен сюжет на българската литература след Освобождението е разпадането на родовия космос, на патриархалния селски бит. Пропукват се стените на затворените семейно-родови пространства и в тях постепенно навлизат новите градски порядки, коренно различните градски обичаи и нрави. Селото се погражданява. Повестта Гераците на Елин Пелин винаги се сочи като претворяване на този преломен исторически момент от живота на българското село. От Елин Пелин до Йордан Радичков и Ивайло Петров и до по-младите селски автори, различните страни на това погражданяване са обект на драматични, иронични, пародийни художествени изображения. Селският родов космос е в центъра на творчеството и на Ивайло Петров, както и на Николай Хайтов - двамата по противоположен начин възприемат миналите патриархални времена. Погледът на Николай Хайтов към родопските герои, съхранили морала и достойнството на миналото, е романтичен, а на Ивайло Петров-ироничен.

В повестите Преди да се родя и След това Ивайло Петров разказва за родителите си, за своето детство, за роднините и близките си. Най-често авторите, когато си припомнят детските години, възкресяват спомените си с носталгия и топли чувства, а Ивайло Петров - напротив, разказва с горчива ирония и самоирония, с дистанциран хумор към най-близките си и към самия себе си, тъй като и той е част от тогавашното селско семейство. Пише с невероятна духовна дистанция за свидни и дори свети неща като роден дом, бащин дом, родна стряха, детство, родина, идилична любов... Става дума за понятия, за които винаги говорим с вълнение, с топлота и трепет и не си позволяваме да ги съдим критично. Ивайло Петров обратно: става все по-духовит, находчив, изобретателен в изобличенията си, когато представя своите диви, необразовани и нецивилизовани герои! На какво се дължи тази негова странна позиция към собственото му минало? В никакъв случай тя не се дължи на чувството му за превъзходство, нито на надменност на съвременен градски човек и интелектуалец, който се срамува от родителите и рода си. Неговата позиция на иронизиращ и пародиращ е обусловена от убедеността му за вредата, която нанасят днес в нашия живот изостаналостта и консерватизмът на миналото.

През втората половина на двадесетия век в българската литература нахлуват влияния на европейския нов модернизъм. Под негово въздействие Ивайло Петров претворява миналото на българското село от дистанцията на съвременник, свързан с градските интелектуални кръгове, които осъзнават опасността от консерватизма в българския бит. Отчужден от някогашното хармонично съществуване в лоното на природата, писателят се отнася нарочно безмилостно, дори гневно, към патриархалното битие на селянина, което е крайно и трагично изостанало от световната цивилизация и от екзистенцията на градските хора.

В двете си повести Ивайло Петров окончателно се сбогува с унизителната бедност на някогашната добруджанска провинция, сред която е минало детството му, откривайки в нея отблъскваща материална и духовна нищета. Той се разделя завинаги, с горчива иронична усмивка и с остра насмешка, с миналото на своя род и с някогашните традиционни патриархални представи за идиличност и