ИВАЙЛО ПЕТРОВ

САМОИРОНИЯТА В ПОВЕСТТА

Повестта Преди да се родя предлага необичаен поглед към традициите, миналото, към познатото и скъпото, свързано с детството, семейството, рода. Читателят вижда като през криво огледало патриархалния бит в неговата изостаналост, безпросветност и ограниченост. В съзнанието на българина патриархалното общество е обвеяно с романтиката на един подреден, изконен свят, в който се формират истинските човешки ценности и добродетели и който пази най-хубавото от националния характер, като остава символ на устойчивост и значимост. Но в повестта животът е представен откъм другата, непразничната страна на сивия делник. Благодарение на лекия непринуден хумор и искреността на разказваното авторът внушава без болка и озлобление своите истини за един свят, осъден да остане в миналото.

Ивайло Петров създава модел на света на българското село, като в същото време го преодолява чрез добродушно осмиване. Иронията и самоиронията са основно средство на изображение. Със своята необичайна гледна точка разказвачът едновременно е и участник в повествованието, и наблюдател на случващото се, и коментатор на събитията, и съдник от позицията на духовното превъзходство на човек, който съпоставя модерния, бързо развиващ се свят с изостаналия селски бит. Непрекъснато се променя гледната точка и се прескача в различни времеви измерения. Този начин на разказване създава динамичност на повествованието и усещане за неустойчивост на модела на патриархалния свят.

Самоиронията е средство за дистанциране отбита, който трябва да бъде показан в истинската му светлина. Ивайло Петров разколебава идеализираната представа за патриархалното общество, което създава и съхранява истинската нравственост, високите духовни стойности и вечните ценности. Преобърнатият свят в повестта говори за желанието на авторовото поколение да развенчае мита за неповторимото минало, към което трябва да се изпитва непреодолима носталгия. В повестта е отразен не само погледът на човек, живял в две общества - патриархално и тоталитарно, а и конфликтът между поколенията, който, отричащ или добронамерен, води към развитие напред. Иронията и самоиронията на Ивайло Петров са насочени към минало и настояще, към начина на мислене и отношение към света и се осъществява чрез различните, често самоизключващи се езикови и стилистични пластове, които създават усещането за абсурдност и хумористичност на възприемането. Самоиронията при всички случаи е добронамерена, а не отричаща, защото е подплатена с обичта към най-близките, към рода и родното. Самоиронията е средство да надмогнеш онова, което не приемаш в света около себе си, да се дистанцираш от него и да съхраниш духовните си търсения. В непрекъснатата съпоставка на времената - преди и сега, разказвачът осмисля съществованието си, открива и утвърждава действително стойностното и се прощава с усмивка с низкото, с духовната ограниченост, с невежеството и простотията.

Самоиронията се открива още в първото знаменателно изречение на повестта: Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от най-умните, но първата значима глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца". То разколебава и преобръща изконните патриархални ценности: уважение към родителите, почит към по-възрастните, спазване на родовата йерархия, послушание и подчинение. То е знак за другомислие, за преоценка и съмнение.