ИВАЙЛО ПЕТРОВ-ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ И СЛЕД ТОВА

ОБИЧАИТЕ И НРАВИТЕ В ПРЕОБЪРНАТИЯ РОДОВ КОСМОС

Заглавието на творбата на Ивайло Петров привлича вниманието с необичайната си смислова насоченост. Читателят може би очаква повествование, изпълнено със спомени на други хора за основния персонаж, които биха били свързани с времето, отбелязано в заглавието. Едва ли обаче може сериозно да се възприеме възможността някой да разкаже за всичко преживяно от все още неродения човек. Точно това предполага един нестандартен и по-различен стил и маниер на повествованието. Ивайло Петров предлага своя обективен, но и иронично-съпричастен поглед към патриархалния свят, част от който е той самият, както и неговите най-близки хора. Умението да насочва своя добронамерен Смях към примитивното и първичното, към преодоляването на профанацията в мисленето и в отношението им към начина на живот издава естествената му човешка връзка с родовия космос и привързаност към родовите ценности. От друга страна, това разкрива и неговата непримиримост към изостаналостта във времето и нравите, към всичко онова, което спира и обвързва хората с един консервативен морал, изолирайки ги за дълго от големия свят.

Авторът на повестта Преди да се родя и след това вижда себе си като част от множеството, сред което е израснал - хората от рода, съселяните, връстниците - и по този начин се сродява с времето и събитията, протичащи в него. Той постига интересни обобщения при характеристиките и на бита, и на човешките взаимоотношения. Дистанцията, която приема като съдник и разказвач, улеснява този стил на повествование. Към него се прибавя и носталгично-ироничният присмех, съпътстващ почти всички разказвани или коментирани случки от живота на селото. Ивайло Петров споделя, че този поглед към преживяното е нещо обичайно за неговите земляци: Кой знае защо, мъжете от моя край имаха глупавия навик да се надсмиват над себе си и да превръщат патилата си във весели приключения. И допълва, че по този начин и класиците си позволяват да се надсмиват не само над себе си, но и над цели народи, че дори и над височайши особи. Без да звучат като оправдание, тези размисли обясняват дързостта му да осмее родния свят и нрави от висотата на собствения си критерий за света, като го съизмерва все пак чрез познанията, придобити в живота години по-късно, когато вече е зрял човек.

В сюжетен план повестта започва с едно от най-значимите събития в живота на всеки мъж или жена - женитбата. Обичаите и нравите обаче са представени от гледна точка на техния чисто прагматичен смисъл. Родителите на бъдещия жених не се интересуват от чувствата или от нагласата му за подобно важно събитие. Разказвачът подчертава: Баба и дядо не туриха в сметките си неговия глупав свян от бъдещата женитба и решиха да се сдобият с още две работни ръце Тънката и жива ирония, с която се води повествованието, съвсем непринудено предизвиква смях - особено когато се описват усилията на бедните, но с доста големи претенции селяни да се сдобият със снаха. Бабата на разказвача проявява учудващо честолюбие", като смята, че момите от селото ще се наредят на опашка пред нашия вратник". Но когато това не става, тя не се примирява, а заявява, че нито една мома ни й се харесва за снаха. Към тези нейни думи авторът прибавя своя остроумен коментар: без да й мине през ум, че хората нямат особено добро мнение за нашата почтена фамилия.

Търсенето на мома се превръща в истинско драматично приключение. Главната роля в него е възложена на Гочо Патладжана, който има дяволски усет да намира за всекиго