ИВАЙЛО ПЕТРОВ-ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ И СЛЕД ТОВА

ЧОВЕКЪТ И РОДОВИТЕ ЦЕННОСТИ В КОНТЕКСТА НА ПРОМЕНЯЩОТО СЕ ВРЕМЕ

Ивайло Петров избира митологично-религиозния модел на съществуване още в заглавието на творбата си Преди да се родя и след това (преди и след това), за да се опита да намери границата между желаното и постижимото. В основата на повествованието стои желанието да се покаже пътят на всеки човек, предопределен от живота на предците му. Само така може да се разбере истината, че приемствеността между поколенията не е измислица, а е реално състояние на света. В творбата си дават среща традиционни практики и модерни възгледи за човека и времето, за човека и света, за миналото и бъдещето, за дълга и пътя към себе си. Ако се съди по повествованието - героят на Ивайло Петров от повестта Преди да се родя и след това може да се приеме като участник в събитията, за които разказва в Аз-форма. Но в действителност, той изпреварва събитията, случили се преди неговото раждане. Затова трябва да се признае, че избраният от него зрителен ъгъл е необичаен. Като се има предвид гледната му точка на разказвач, би могло да се помисли върху въпроса за възможността човек да открие своето място в този свят, непрекъснато провокиран и провокиращ с тайните си. Всеки носи в себе си част от огромния опит на света и затова не е напразно усилието му да го опознае - или поне да се опита да го направи.

Времето, в което се развива действието, кара разказвача непрекъснато да прави паралел между своите близки и останалите представители на общността. Необходимостта от съпоставка между своето и чуждото в контекста на човешките взаимоотношения е напълно естествена. Това е едно от основните желания на човека - да се превърне от безгласна в повечето случаи единица от рода в самостоятелна съвременна личност. Необичайна е гледната точка на разказвача, изненадващ възприемателя с избраното време на събитието: Само че на мен още оттогава не ми провървя, дявол да го вземе!. Във всички случаи той съизмерва по-късните събития със случилото се преди неговото раждане, което избира като отправна точка към света. В този смисъл епохата е видяна като подбудител за всички действия на героите, а стеснените темпорални граници на патриархалното им битие, подсказват ограничения мироглед на хора, родени и принудени да живеят поколение след поколение извън истински течащия живот.

Въпреки че творбата създава илюзията за автентичност на биографичните данни, едва ли има опасност читателят да постави знак за равенство между автора и разказвача в произведението (макар че има известно препокриване между тях в погледа им към живота). В художествената литература обаче ролята на инвенцията* е твърде голяма, за да се приеме, че те са напълно идентични. Д случая разказвачът изпълнява няколко социални роли. Той е едновременно повествовател и зрител, слушател и участник в изобразяваното събитие. В крайна сметка разказвачът се налага като главно действащо лице в една история, случила се преди неговото раждане. И най-интересното е това, че до голяма степен той успява да създаде алюзия за един свят, в който всичко е възможно. Иронично-гротесковият му поглед към отминалото време е интересен и провокативен: Ако знаеше, че аз по-късно щях да се родя и че въпрос нямаше да направя за тия два декара, сигурно щеше да приеме условията на годежа.... В отношението на разказвача към Живота и към неговите истини духовното доминира над тленното.

Светът, в който живеят персонажите на Ивайло Петров, не може да бъде съвсем автентичен, колкото и да се старае разказвачът да го изобрази обективно. В действителност този свят е тъжен заради малките драми на обикновените хора, принудени