Чрез повестта Немили-недраги Иван Вазов съхранява и пренася през вековете едни от най-светлите идеали на българския народ - свободата, самопожертвователността, родолюбието. Той показва как идеята за свободата извисява човешкия дух. Времето формира големите личности на предосвобожденската епоха - носители на освободителния идеал. Безспорен пример за извисен човешки дух е личността на Странджата и останалите хъшове - емигранти.

Вазовите герои водят мъчително и нерадостно съществуване в Румъния. Болката, неразбирането, унижението, огорчението ги съпътстват в трудното им ежедневие. Но мисълта за болката и страданието, за безпомощността на тези, които са останали в поробената родина, за съдбата на клетия мил народ ги кара да забравят себе си и своите несгоди. Това вътрешно терзание на Базовите хъшове събужда неистовото им желание да изпълнят човешкия си дълг, да помогнат на ближния. Те се стремят да премахнат преградите пред стремленията на духа, за да могат свободата и доброто да тържествуват в човешкия живот. Героите на Иван Вазов обичат страстно своето отечество, безрезервно приемат повелята на своето време - над всичко да стои добруването на народа, дори цената да бъде личното щастие и саможертвата.

Дълго сдържаната любов и болка на Знаменосеца, закрилник и духовен наставник на емигрантите, се изливат в две топли думи: братя мили. Четирикратно повтореното в текста обръщение братя насочва към силата на духовната връзка между него и хъшовете. За Странджата те са най-близките му хора, те са неговото семейство, на което служи със същата всеотдайност, с която служи и на родината.

Речта на Странджата, разгърната в две композиционни части, остойностява идеята за свободата и саможертвата. Пламенният патриот съзнава, че само онова, което е най-скъпо за човека, може да събуди чувството му за смирение и святост. Сега, когато на всяка цена трябва да се съхрани вярата, Странджата-добронамерен слушател на разказите на емигрантите, за битките в Балкана, дава пример за достойно поведение чрез спомена за героичното си минало.

Тревожно отекват във времето реторичните му въпроси: ...днес кой ни зачита? Кой ни признава?, на които, противно на очакваното: никой, Знаменосеца има достоен отговор: Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството.Думите човеци и българи изразяват представата за патриотичен идеал на герой и автор. Затова и думите на Странджата са отправени към всяко българско време. Старият Знаменосец, въплътил идеализма на епохата, преди да произнесе словото си, чрез топлите, по човешки мили обръщения към събратята хъшове въздейства върху душите им. Вътрешно одухотворени, те притихват пред думите му. За Знаменосеца българин и човек са синоними, изразяват представата на стария хъш за висша нравственост и духовен стоицизъм. Наложеното от обстоятелствата жалко съществуване дава неподозирани сили на Странджата. Той страда, но не допуска неуважение към достойнството на българина. Това е и целта на неговата реч: да внуши необходимостта от достойно поведение на всеки от присъстващите, ако приема себе си за българин и човек.

Идеята за дълга и саможертвата е най-ярко изразена в речта на възторжения ро-долюбец. Тя се реализира като света длъжност към отечеството. Себеотдаването и жертвоготовността на хъшовете ветеранът от битките определя като духовно призвание, единствената отплата за което ще бъде ...освобождението на България; ни