Павел Вежинов

Испанска холера

За пръв път пристигнах на тая малка курортна гаричка, закътана между

жълти, голи хълмове и синеещи лозя. Стоях край прозореца и усещах как

скуката леко, като парите на локомотива, започва да замъгля моето добро

настроение на летовник. Дъх на жега, на жълта, ронеща се пръст и изгорели

треви нападаше моя градски нос и ме караше едва забележимо да се мръщя. И

всъщност кой дявол ме изпрати сред това голо, примиращо от жега поле?

Пясъкът в бъбреците, изглежда. В края на краищата можеха да почакат още

малко тия пясъци. Всяка възраст е определена за нещо, но моята още не е

стигнала до болестите.

Влакът направи още няколко последни завоя край напечените стърнища и

навлезе бавно в гаричката, с която впрочем свършваше и железният път.

Мярнаха ми се бяло павилионче с червен покрив - като свежа гъба в тая

гореща пустош, - няколко файтонджии с провесени към земята камшици, един

милиционер с измокрена от потта куртка, който старателно козируваше на

черните вагони, след това рязък удар на буферите и влакът спря. Щом стъпих

на перона, стана още по-зле - горещ порой от небето, който базалтовият

плочник отразяваше с десеторна сила, задух, тежък дъх на гнил зеленчук от

товарните вагони.

"Тук ще се мре!" - помислих аз отчаяно.

Едва сега забелязах, че от влака се изсипа много повече народ,

отколкото очаквах. Бяха предимно селянки от околния край със сини, жълти и

розови фусти, в елечета и пъстри шамии, по гуменки, по терлици, по налъми

дори, с кошници и шарени бохчи в ръцете, или пък с китки увехнали от жегата

цветя, които кой знае защо все още стискаха здраво между сухите си пръсти.

Градски жени имаше съвсем малко, а мъже почти никак, ако не се смятаха тия,

които едва тътреха краката си под тежестта на въображаеми болести. Впрочем

знаех си, че курортът е предимно женски - от векове предпочитан и уважаван

от жени, не съвсем в ред със своите женски работи.

Сега това население доста енергично бързаше нанякъде, а някои дори