СИМЕОН СУЛТАНОВ

Елин Пелин има свое не то е по-земно, по-социално, по-категорично. Йордан Йовков също има свое не то е по-романтично, по-прикрито, донякъде забулено в илюзии.

В миналото всички ония, които страдаха от литературен далтонизъм и които бяха свикнали да изчерпват съдържанието на критическия реализъм с няколко елементарни понятия, не можеха да различават цветовете на това многообразно отрицание, с което всеки голям писател по своему осъждаше действителността. В Йовковото не те искаха да видят непременно Елин Пелиновото не. И като не го откриваха, бяха склонни да анатемосат автора на Вечерите и Легендите. А всъщност Йовковото не, макар че се криеше понякога зад малки илюзии и дори зад някои заблуди, винаги присъстваше в текста на неговите творби.

Най-напред Йордан Йовков каза не на безумието във войната: това беше едно своеобразно отрицание на най-голямото зло в историята на човешката цивилизация.

Когато поручик Йордан Йовков започна да пише своята военна проза беше краят на злополучната 1913 година, българската литература, атакувана от войните, изживяваше дълбока духовна дислокация. Войната оказваше своето неизбежно земетръсно влияние върху духовете на българската интелигенция: събудиха се от естетическа дрямка дори символистите и се изправиха пред големия кръстопът на живота. Ако бих могъл така да се изразя: масовата психология обсади и превзе кулата на индивидуализма. Войната се отразяваше в литературата в двата вечни традиционни аспекта: победи поражения, опиянение изтрезняване, героика ужаси. Роди се понятието военна литература. Челните писатели вървяха мислено след полковете: беловласият патриарх на българската литература Иван Вазов, като велик летописец на своя народ, крачеше символично по кървавите дири на войната и се опитваше със своето вечно свежо перо къде успешно, къде неуспешно да превърне националния героизъм в легенда; вечно неспокойният литературен войвода Антон Страшимиров, автор-барометър, който неведнъж е предусещал бурите и ветровете на българското небе, търсеше в големите народни изпитания откровенията на националната психика; виталният и земен дух на Елин Пелин отрази войната сумарно в неговите разкази се дочуваха далечните тътнежи на топовните гърмежи; генералщабният поет Кирил Христов, който изпя най-дивните песни за българската природа, облече музата си в мундир, достигна върха на бясната военна екзалтация и се превърна в певец на разрушението; участниците в боевете на фронта Михаил Кремен и Владимир Мусаков създадоха една документална проза, която миришеше на барут и в която имаше истински кървави петна; раздвоената личност на Георги Райчев, автор с двойник, ни показа най-силното крушение на