ЙОВКОВИТЕ ГЕРОИ В ТЪРСЕНЕ НА ХАРМОНИЯТА

Йордан Йовков е писател, чието творчество е коренно различно и от Вазовото, и от Елин-Пелиновото. Ако приемем метафорично, че Елин Пелин прави крачка напред в развоя на българския разказ в сравнение с Вазов, то Йовков по думите на Искра Панова прави крачка встрани към проблемите на човешкото, към морално-етичните и психологическите драми.

Той се оформя като писател значително по-късно от Елин Пелин и творчеството му не е така пряко свързано с определен исторически период. Трите войни, в които участва като офицер, раждат писателя Йордан Йовков, у когото наблюдението и паметта играят ключова роля в творческия процес. Родното му място Жеравна, вдъхновява неговите "Старопланински легенди" със силните, драматични и трагични характери на героите в тях. Добруджа, в която Йовков прекарва най-хубавите си младежки години, създава у писателя култ към безграничното, отваря хоризонтите на духа за неговите герои. Жеравна и Добруджа са двете пространствено-художествени опори на Йовковото мислене. По думите на Иван Сарандев "равнината и планината си подават ръка в творчеството на Йовков".

В своите художествени търсения писателят е далече както от националната проблематика, така и от социалните конфликти, даващи облик на Вазовото и Елин-Пелиновото творчество. Йовков е далече и от регионалното и тъкмо затова героите му полянци или планинци са по-скоро граждани на света. Чрез тях писателят изследва дълбочините на човешката нравственост, различните нюанси на красивото и универсално човешкото.

Изключително силен у Йовков е култът към красивото в различните му варианти красотата на жената или красотата на творческия труд, красотата на човешката постъпка или красотата на белите рози. Моралът на писателя се подчинява на особени закони, в които определящи норми са силата, красотата, младостта, юначеството. Йовков е изключителен психолог и моралист. Той е реалист по начин на изображение и романтик по вътрешните си концепции за човека и света.

Писателят започва своята творческа дейност с репортажи и очерци за войните, но скоро те прерастват във вълнуващи и високохудожествени разкази. Особено значение през ранния период на творчеството му имат повестта "Земляци" и разказът "Балкан". За тях начеващият писател получава високата оценка на критици като Иван Шишманов, Боян Пенев и Михаил Арнаудов и се налага трайно в читателското съзнание. Поетесата Елисавета Багряна си спомня с какво умиление и патриотичен възторг е посрещнат разказът "Балкан".

Този белетристичен къс разравя една тежка рана за писателя загубата на Добруджа. Името на кучето е символично, а постъпката му връщането на старата румъно-българска граница една голяма метафора за обичта към България. В една и съща година, през лятото на 1913-а, Йовков губи майка си и се разделя с Добруджа. Болката по непрежалимата загуба е намерила израз в разказа "Балкан". Още тук се оформя характерният стил на писателя бавно и обстоятелствено разгръщане на сюжета, внимателно и постепенно изграждане на характера, фин усет към детайла, психологическа проникновеност.

Йовков се учи на писателско майсторство от голямата руска литература на ХIХ век, известен е неговият интерес към Толстой, Достоевски и Чехов, а по-късно и към творчеството на Куприн. Още в разказа "Балкан" проличават способностите на Йовков да претворява художествено животинския свят, което дава зрели плодове в последния му сборник с разкази "Ако можеха да говорят". Балкан от едноименния разказ е куче, надарено с тънко благородство и аристократизъм. В неговата постъпка протеста срещу нашественика има много трогателност и патриотизъм. Йовков е постигнал онова, за което говори десетилетия по-късно героят му чичо Митуш от сборника "Ако можеха да говорят": "И добитъците са също като хората, само дето не умеят да говорят."

Йовков е от малцината наши писатели, които участват в трите войни и виждат човешката драма отблизо. Подобно на своя съвременник Димчо Дебелянов той превръща трагедията на войната в свой художествен обект. В разказите му няма нищо парадно, защото интересът на писателя е