СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ

Йордан Йовков През чумавото (кратък анализ)

Йордан Йовков изгражда един свят, изпълнен със страх от смъртта, където вярата е разколебана от липсата на Божа намеса. Чумата е бедствие, което не прощава на никого и предизвиква ужас и паника у всеки. Избран е именно такъв фон на разказа, за да се подчертае изключителността на героите.

Определяйки времето като нездраво и задушно и напластявайки описанията с призрачни и страшни детайли, авторът ни въвежда директно в изпълнената с мъка и безнадеждност действителност. Тук селяните живеят в страх от чумата, страх, който помътваше разума. Фактът, че те се обръщат към магиите, търсейки защита и опора, говори за силното им отчаяние и обезвереност. Господ не им е помогнал сега и те нямат сили да продължат да вярват с предишната твърдост.

Още епиграфът налага потребността текстът да бъде разбран като история за греха и за пътя към неговото колективно изкупление. Загатната е изначалната греховност на човека, който чувства, че е заслужил Божието наказание. Целият разказ носи идеята за престъплението и изкуплението, а селянинът в него се страхува преди всичко от Божият гняв, като грехът може да бъде открит в егоизма и отчуждението на хората, в изчезването на добротата и любовта.

Светът в разказа е двуполюсен тук в селото, където броди не чумата, а страхът, и там в долните села, където вилнее смъртоносната болест. Тази двуизмерност на художественото пространство е характерна за разказите на Йовков. В През чумавото пространствените ориентири са изведени във вертикал горе-долу, както е и в целия цикъл Старопланински легенди.

В долния свят се намира чумата. Тя символизира абсолютното зло, всички нещастия, които могат да застигнат човека, смъртта. Тя е свързана с пътя между двата полюса, отдолу-нагоре. Тя пътува на кон, лети с орлите, тя е пътник, който сполита човешкия свят и унищожава всичко в него.

Разчитали досега на магии и предсказания, хората изоставят тези си вярвания като несигурно уповаване и се обръщат към реалните истини, които откриват в лицето на Хаджи Драган, който със своето богатство и авторитет вдъхва респект у всеки. Това, че той е различен от обичайното, не е сприхав, а ги приема с гостоприемство в дома си, контрастира с всеобщото мрачно настроение и придава чудатост на образа му.

В центъра на сюжетното действие застава сватбата на дъщерята на Хаджи Драган Тиха, която има абсурден характер според представите на житейската логика само преди месец годеникът е бил върнат с отказ и сватбата ще се проведе по време на чума. Това силно смущава наплашените души на селяните, но се пробужда и надежда в тях, защото този празничен ритуал създава усещането за хармония и щастие, но преди всичко за възобновяване на живота. Макар и да настъпва всеобщо облекчение, неизбежен остава въпросът: Луд ли е Хаджи Драган да започва сватба?.

Мотивът за лудостта в разказа се разширява постепенно. Изразите луди хора, играеха като луди, небивала сватба, лудешко веселие създават усещането за нещо анормално, за безумие, което обхваща цялото село. Поведението на Тиха и баща и е истерично, неестествено те плачат и се веселят едновременно, а селяните изведнъж започват да проявяват виталност и енергичност, след пълната си досегашна пасивност. Това е формата, под която те показват своята жажда за живот, на стремеж да забравят страданието и да заживеят отново спокойно и хармонично. Успокоението обаче е краткотрайно. Йовков бавно ни подготвя за развръзката на разказа, използвайки