ЙОРДАН ЙОВКОВ - ПО ЖИЦАТА

ЕЗИКЪТ НА ЖЕСТОВЕТЕ В РАЗКАЗА

Помагало по литература за изпита след 7. клас (Ангел Малинов)

В художествения свят на писателя Йордан Йовков външният знак, изразен в жест, мимика, поведение, реч или физически белег, е от съществено значение. Героите на неговите произведения са мечтатели и чудаци, вглъбени в себе си и неповторими, умеещи да разчитат символната знаковост на околния свят. Този подход се налага като основен и в разказа По жицата.
Езикът на жестовете в тази популярна и емблематична за Йовков творба е невероятно изразителен и разнообразен, неговото семантично богатство и психологическа дълбочина сякаш компенсират формалния характер на обикновения говор, недостатъка от ефектни риторически похвати. Всеки един от четиримата участници в събитието поразява със силата на своето присъствие, с огромната енергия, която се излъчва от ефекта на замълчаването, и с пестеливия знак на недоизреченото. И ако за художествения свят на Елин Пелин е валидно обяснението на литературоведката Искра Панова авторът мълчи говори пейзажът, за разказите на Йовков се налага друго обяснение: авторът мълчи, мълчат и героите, но говори обстановката, говори междуредието, мълчаливо разговарят помежду си душите. И се разбират.
Червеният елек на Гунчо е детайл, който го обозначава социално и пространствено като селянин от Делиормана. По него го разпознава Моканина, за да фиксира другостта му, страннишката му съдба на пътник към неизвестното. В разказа Другоселец хората припознават различния от тях, страничния, външния за групата и макар да са богати, весели и доволни от живота, му подават ръка в страданието, стават съпричастни в неговата драма. В По жицата ефектът от приобщаването на овчаря към мъката на непознатия е същият. Каруцата, спряла на пътя, говори сама по себе си за това чудновато пътуване към бленувания остров на надеждата, към миражната бяла лястовица. Реалността стеснява периметъра си и на нейно място идва илюзията. Затова и името на селото, откъдето е семейството, говори достатъчно красноречиво за основанията и целите на тяхното пътуване.
Убедително говорят и очите на торлака. Погледът му е разсеян, страдание и грижа се четат в него. Той гледа, без да вижда един психологически парадокс, в който е съсредоточено драматичното противоречие между привидно близките значения на синонимите. Глаголът виждам присъства с особена честота в разказа. Моканина вижда семейството, когато идва и когато си тръгва, вижда случилото се в злополучната жътвена нощ, вижда болката на бащата и искриците на надежда в очите на дъщеря му. Нонка се стреми да види лястовицата и да оздравее, а сломената от тегло майка вижда престорения оптимизъм на овчаря и се разплаква... Виждането в разказа се осъществява от различни зрителни ъгли и е насочено в различни посоки, а големият ефект от него е провиждането за участта на човека върху тая грешна земя.
По особен начин е видяна трагедията на родителите. Бащата е небрежен към външния си вид, изцяло вдаден в болката си. По брадата му, небръсната отдавна, всеки бял косъм е белег на една грижа. Майката е жълта и сломена от тегло жена. Ръченикът сам по себе си говори за душевното състояние, черният чумбер е ясен знак на скръбта. Контрастът между черното и бялото недвусмислено напомня драматичния