По жицата отЙордан Йовков - разказ за страданието и състраданието

Искра Панова (литературовед) пише: Когато четеш Елин- Пелинов или Вазов разказ, иде ти да кажеш: Виж какво става, какво се случва с хората; при Йовковия Виж какви били хората, защото докато в разказите на Елин Пелин и Иван Вазов в центъра на вниманието е случката, събитието, в което хората се проявяват, то в разказите на Йордан Йовков в центъра са човешките характери.

Точно човешките характери и ценности са поставени на изпитание в разказа По жицата, където героите трябва да направят морален избор- единият да се справи със страданието и да го преодолее, за да продължи живота на детето си, а другият на фона на външната статичност на собствения си живот- да изстрада динамично болката на чуждия. Гунчо, застигнат от голямо лично нещастие, понесъл на плещите си като че ли бремето на цялото човешко страдание, ще пренебрегне собственото си неверие и представи, за да даде надежда на детето си. Моканина, който чрез съзерцание е опознал света, ще се вживее в мъката на непознатия и ще даде най-точния израз на човешкото състрадание.

Хората в По жицата са представени в два плана в плана на социалната определеност (бедни селяни) и в плана на нравствената определеност (добри хора). Планът на социалната определеност на героите присъства само за да се подсили впечатлението за страдание. А планът на нравствената определеност трябва да доведе единия от героите до проява на състрадание и до добротворчество.

Гунчо и Моканина са малките големи хора. Малки в социален план, защото те принадлежат към дребосъка на обществото, към безкрайната маса на обречените на вечно зло страдащи хора. А големи в плана на моралните ценности, защото всеки един от тях намира сили да пренебрегне себе си заради друго човешко същество.

Гунчо (в естествената бащина любов и привързаност към децата си) е търпял стоически лишенията и оскъдицата, но в крайна сметка е успял да запази само едно от тях момиче, което са гледали като очите си ( от устата си съм отделял, да му купя нещо, да му направя дреха, та да не му е мъчно, като гледа другите). Всички жертви, които е направил добрият баща, са били за доброто на децата и именно чрез смъртта на децата си е уязвен и наказан- това е формата на неговото екзистенциално страдание.

Последното останало живо дете на Гунчо (Нонка освен всичко друго е момиче, което от гледна точка на патриархалните ценности е слаба позиция.) е още по голямо изпитание за бащата, защото проверката на бащините чувства на героя и силата на духа му чрез битовите лишения като че ли е била слаба. Сега Гунчо е тръгнал да търси бяла лястовица,т.е.чудо.Той прави нещо, в което не вярва, като пренебрегва своите представи и убеждения за живота и света, защото трябва да спаси единствената ценност, която му е останала животът на Нонка. Така човешкият живот, като висша ценност, се превръща в