Йордан Йовков

Вечери в Антимовския хан

ДВА ВРАГА

Рахни Чобана, най-големият овчар в селото, излезе от къщи и бавно тръгна покрай плета на саята си, като внимателно оглеждаше снега. Имаше всякакви дири: на зайци, на яребици, на лисици. Дирите на лисицата се познаваха по туй, че тук-таме снегът беше по-прибръснат като с метла - там лисицата, както й е обичаят, беше превъртяла опашката си. Но вълчи дири нямаше никъде.

Зачуден, Рахни се спира, крие ръце в ръкавите на кожуха си и гледа на север. От ледения вятър очите му сълзят, веждите и дългите му жълти мустаци хващат скреж. Полето е пусто, снегът си стои тъй, както си беше навалял. Няма още пътища, няма хора, няма жива душа. Но вълкът беше там - в това Рахни, стар овчар, не се съмнява. В такова време и в такъв капан звярът е като в царството си. И тъкмо защото по снега нямаше никакви дири, а вълкът виеше всяка нощ, Рахни разбра, че трябва да се пази. Той се повърна назад, спря се и се загледа във високия плет на саята си. И остана тъй доволен, че без да ще, се поозърна, като че търсеше кому да се похвали. Не беше плет, а крепост: най-напред, на една височина, колкото човешки бой, плетът беше изплетен от здрави делиормански пръти, тъй гъсто, че и пръста си дори не можеш провря; после следваше ред сухи, черни тръни; после - най-отгоре изострените върхове на коловете стърчаха като маждраци. А от кол до кол, на два-три реда беше обтегнато въже от повет. Бели волски черепи, набучени по коловете, се усмихваха отвисоко, сякаш се надсмиваха на оня вълк, който би поискал да прескочи тоя плет. Рахни, освен това, имаше кучета като мечки, имаше си и пушката. Все пак той си даде дума да се пази и, преди всичко, да постегне слугата си Калина.

Тоя Калин беше малко слабоумен човек. Кой е, отде е - това никой не знаеше. Една сутрин беше се спрял на портата на Рахни, като куче, изгубило стопанина си. Питаха го отде е - той се смее, питаха го де отива - пак се смее. Но имаше здрави ръце и Рахни го прибра. Лятно време ходеше с овцете сам, зиме мъкнеше тор, носеше сено, работеше най-тежката и най-нечиста работа.Можеше да го брули вятър, да го вали дъжд - нищо не му ставаше.Понякога си лягаше вън и на сутринта от разголените си меса изтърсваше снега, който беше го навалял през нощта. Едно беше лошо, според Рахни: ядеше много. Ядеше продължително, с някаква животинска наслада, с препълнени уста и с издути жили на шията си. После пиеше вода, пъшкаше и ако беше денем, веднага се залавяше за работа, ако беше вечер - отиваше сред овцете и стоплен между тях, заспиваше.

Като се върна в къщи, Рахни завари Калина, че ходи между овцете, на които беше хвърлено сено. Той изглеждаше спокоен, както винаги.

- Калине - стросна му се Рахни, - чу ли нощес вълка, а, чу ли го? Да си отваряш очите, брей, че те одирам.

Калин го гледаше тъпо, като че не беше го чул.